да го накараш да се почувства удобно, докато онзи член на семейството, когото търси, не се появи. Това звучи ли ви поне малко познато? Не сме ли водили този разговор и преди? Ребека тръсна косата си.
— Ако това се отнася само за Винсънт, татко, аз трябва да си уча…
Харди се извъртя към нея и я прекъсна:
— Всъщност, драга моя, не се отнася само за Винсънт.
Твоите уроци не те освобождават автоматично от домашните ти задължения. Винсънт също има уроци. Вярваш или не, дори баща ти от време на време има домашни, като например тази вечер. Сравнително важни домашни.
Майка ти също непрекъснато има домашни. Така че домашните не са извинение, за да бягаш от ангажиментите си като член на това домакинство. Ясно ли е?
Тя шумно и демонстративно си пое дъх. Това много оскърби Харди.
— И като говорим за учтивост, предпочитам да не слушам театралните ти въздишки или да гледам киселата ти физиономия, Винсънт. Тук всички живеем заедно. Всички си имаме задължения. Затова трябва да се уважаваме взаимно, да си помагаме, да бъдем любезни един към друг и към гостите си. — Той премести поглед от дъщеря си към сина си и обратно. — Има ли нещо неясно в това, което казах току-що? Винсънт?
Синът му унило се подпираше на рамката на вратата. Поклати отрицателно наведената си глава.
— Винсънт — повтори Харди. — Погледни ме. В очите.
Така. Разбра ли всичко, което казах?
— Да.
— Какво да?
— Да, сър.
— Това е правилният отговор. Ребека?
— Да, сър. Съжалявам.
— Още по-добре. — Харди се обърна в мига, в който апаратът в кухнята започна да звъни. — Не е нужно никой от вас да се безпокои — каза той. — Аз ще вдигна.
— Обикновено не се обаждам толкова късно — започна Глицки, — но телефонът ти дълго даваше заето и си помислих, че още не сте си легнали. Как е Франи?
— Спи, надявам се. Освен ако точно в този момент не си връзва връзките на маратонките. Но предполагам, че не се обаждаш да ме питаш за нея.
— Всъщност не.
— Очакваш да ти се моля ли?
— Не. Никога няма да повярваш какво открихме за Екзекутора.
— Само не ми казвай, че е червенокосо джудже.
— Може и да е — отвърна Глицки. — Но може и да е използвал заглушител.
— Пак с тези заглушители.
— Не разполагахме с нищо друго, затова изпратих половината инспектори от „Убийства“ да поразпитат в Туин Пийкс. Говорихме с двайсет и един граждани, които живеят наблизо, и никой от тях не е чул изстрели, също както при Боскачи. Подобно е и положението в квартала на Елизабет Кеъри. Помниш ли я? Никой на цялата улица не е чул нищо, а всички са си били вкъщи. Нищичко.
— Какво искаш да кажеш? Че всички убийства са дело на Екзекутора?
— Това е работната хипотеза. Във всеки случай, имаме четири изстрела в гъстонаселени квартали и никой не чува нищо. Изглежда малко странно.
Харди не беше съвсем съгласен. Градът бе шумен. Ушите на хората бяха толкова претръпнали за всевъзможните звуци, че лесно можеха да пропуснат изстрел. Така или иначе, макар още да не бе готов да го спомене на Ейб, когато дойдеше времето, можеше да се изкуши да призове приятеля си на свидетелската скамейка по делото Андрю Бартлет и тогава щяха да са му от полза показанията, че един изстрел не звучи по-различно от прословутия кучешки лай в нощта.
Очертаваше се още една алтернативна теория, която можеше да се пръсне като сапунен мехур.
Но изведнъж му хрумна нещо.
— Чакай малко. Боскачи ли каза? Какво общо има той? Мислиш, че Екзекуторът е застрелял и него?
— Не знам — отвърна Глицки. — Но идеята е съблазнителна, не смяташ ли?
— Че убийствата са свързани? Разбира се. Обаче трябва да признаеш, че разполагаш само с догадки. Понякога хората просто не чуват, особено изстрел, за който си мислят, че е гръм от спукана гума, ако изобщо го доловят. Обзалагам се, че повечето от тях не биха чули и шум от дрънкане на желязо. С това не казвам, че го е извършил Тенекиеният човек.
— Звучиш ми като Трея.
— По-лошо е, че може да звуча и като други хора.
— О, със сигурност. Но не всичко е вятър и мъгла. Обадих се пак в лабораторията и ги помолих да извършат физически оглед на куршумите от Туин Пийкс. Лаборантът не можа да направи балистично сравнение с куршума на Алън, прекалено е деформиран, но забеляза по другите куршуми същите следи от одраскване или протриване, от същия калибър. Не би могъл да се закълне в съда, но се обзалага, че е използвано едно и също оръжие със заглушител.
— Възможно е — каза Харди. — Но след като не може да се закълне в съда, а съм чувал, че тези неща имат тежест именно там… — Харди не искаше да обижда ченгетата на Глицки, затова се прекъсна. — Така или иначе, изглежда все пак си постигнал някакъв напредък — каза той. — Ако обаче ми кажеш и че си открил връзка между жертвите и процеса, на който онази Кеъри е била съдебен заседател, че може би Алън е бил обвинителят, тогава ще започна да мисля…
— Това е! — възкликна Глицки, гласът му преливаше от рядък за него ентусиазъм. — Точно това забравих. Благодаря.
— Моля, пак заповядай — рече Харди, преди да разбере, че говори в замлъкналата слушалка.
28
Макар напоследък да бе зает предимно със случая Андрю Бартлет, професионалният живот на Харди далеч не се изчерпваше с него. Първата му работа във вторник сутринта бе да се срещне с Кларънс Джакман, затова дори не се отби в офиса си, а направо подкара към Съдебната палата, паркира на „Ол- Дей“, където неотдавна бе застрелян Боскачи, и точно в осем и половина се яви при областния прокурор.
Въпросът, който обсъждаха, бе теория, наречена „провокиран акт на убийство“. Според нея лицето, обвинено в престъплението, не бе убило жертвата, а беше извършило нещо толкова вероятно да предизвика „ответно насилие“, че пред закона всъщност бе отговорно за убийството.
Имаше два класически примера. Първият, когато някой влиза в магазин за спиртни напитки с цел обир, насочва оръжие към собственика, който на свой ред измъква собствения си пистолет изпод тезгяха и стреля, но вместо крадеца улучва случаен клиент. В този случай собственикът се смята за невинен, докато крадецът може да бъде обвинен в „провокиран акт на убийство“. Вторият пример бе сценарият, според който двама наркопласьори влизат в престрелка и единият от тях хваща невинен гражданин, използвайки го като човешки щит — човекът загива от куршум, изстрелян от другия пласьор. В този случай, макар че и вторият наркопласьор е виновен за убийството, отговорен за смъртта на жертвата се смята онзи, който я е използвал като щит, въпреки че фаталният изстрел не е бил негов.
В случая, с който се занимаваше Харди, клиентка му беше Лейла Медисън, майка на четиринайсетгодишния Джамал Медисън, който тръгнал да ограбва апартамента на един от съседите им заедно с бандата си от четири момчета. Лейла се беше свързала с Харди чрез друг негов клиент, чието жилище чистеше. Освен Джамал тя имаше още три деца, всичките на възраст под десет години, с които живееше в Бейсайд. Ситуацията, ужасна, но твърде често срещана, се усложняваше още повече поради факта, че първоначалното решение на Джакман беше да обвини Джамал като възрастен в провокиран акт на убийство на приятеля му Деймън. Джамал не беше застрелял Деймън. Всъщност собственикът на апартамента бе стрелял наслуки по момчетата, докато бягали от сцената на обира, и бе ранил Джамал и
