— Това също. Виждаш ли, не е толкова сложно.
— Макар да съм те чувала да казваш неведнъж, че възпитанието на малките съкровища е най-трудното нещо на света.
— Само защото се придържам към клишето — отвърна Харди и отново забоде нос в чинията си.
Франи като че ли се натъжи. След известно време каза:
— Може би просто са уморени. Имам предвид Норт.
Харди остави вилицата си.
— А кой не е? Въпреки това трябва да присъстваш в живота на децата си, поне малко. Не че голям процент от тях не биха се справили, дори ако ги изоставиш. Но момче като Андрю, което и без това е преживяло много, е застрашено и родителите са длъжни да го забележат, не мислиш ли? — Той поклати глава, набоде на вилицата си няколко спагети и задъвка замислено. — Едно от хлапетата, с които разговарях в „Сътроу“ днес, беше онова момиче, Джери, надупчена навсякъде, където може да се промуши игла — нали знаеш, викат му пиърсинг — и осеяна с татуировки. Не съм моден експерт, но ми се стори наистина добро дете. Стабилно, мотивирано, готово да помогне. Тя е участвала в пиесата заедно с Андрю.
— И какво за нея?
— Ами когато се появи, сякаш беше излязла от някоя брошура за проблемни деца. Но трябваше да я чуеш как говори за Андрю и Лора, младежи, които на пръв поглед са задоволени и си имат всичко. Тя обаче знаеше отговора. Нарече родителите им отсъстващи. Отсъстващи, даже когато са си у дома. А за Хал и Линда дори не може да се каже, че се свъртат много вкъщи. Франи се пресегна и покри с длан ръката на Харди.
— Какво ще стане сега? Имам предвид с Андрю?
— Утре сутринта ще го върнат обратно в МВЦ. Ейми ще го придружи.
Франи си пое дъх и от гърдите й неволно се изтръгна стон. Като затвори очи, тя се облегна на възглавниците.
— Ами ти?
— Не аз, а ти. Това не ми прозвуча добре.
— Просто малко ме боли, това е всичко.
— Това е всичко, а? Да не би случайно да си забравила да си вземеш болкоуспокояващото?
Тя поклати глава, доколкото й позволяваше шината на врата.
— Не е толкова лошо. Не желая да се дрогирам.
— Ако и без това не беше ранена, щях да те тупна по главата. — Харди стана и отиде в банята, намери шишенцето с лекарството и се върна. — Ето. Веднага изпий една таблетка и си почини. Утре можеш да станеш и ако искаш, да страдаш целия ден.
— А ти какво ще правиш?
— Ще измия съдовете, ще видя децата и ще легна да спя.
— В навечерието на делото? Сигурно се шегуваш.
— Да — каза той.
— Не, наистина, какво ще правиш?
— Наистина? Не знам точно. Ще проведа няколко телефонни разговора. Трябва да открия начин да помогна на хлапето. Особено след онова, което се опита да направи миналата нощ. — Наведе се над нея и тя обви шията му с ръка, после го целуна продължително. Когато се изправи, каза: — От друга страна, бих могъл да разчистя тези глупави съдове от леглото и напук на здравословното ти състояние да се отдадем на обичайната акробатика.
— Мило предложение, но с това сътресение на мозъка, главата наистина ме боли. — Тя му се усмихна слабо. — Не ми е приятно да го казвам.
— Няма нищо. Все пак трябва да свърша малко работа. — Той приседна на ръба на леглото. — Но само за сведение, целувката беше невероятна.
— Благодаря ти. И аз мисля така. Знаеш ли защо?
— Защо какво?
— Защо изведнъж ми се прииска да те целуна.
Харди сви рамене.
— Предполагам, че е обикновеното животинско привличане.
— И това също — каза тя. — Но главно защото харесвам човека, който напоследък се навърта наоколо. Проявява загриженост за клиентите си, общува с децата си. Всички тези неща, които са свързани с чувствата, нали се сещаш. — Тя докосна ръката му. — И ще бъде чудесно, ако си остане такъв и занапред.
— Той ще си помисли. Но без обещания.
— Разбира се. И без натиск. Просто искам да го знае.
Харди се наведе и двамата се целунаха нежно за втори път.
— Ще го има предвид — каза той.
Както си му е редът, Харди бе дал на всички, с които беше разговарял днес, визитната си картичка с домашния и служебния телефон. Беше взел и техните телефони и ги бе предупредил, че може да се наложи да ги призове като свидетели по делото на Андрю, но за момента това не изглеждало много вероятно. Никой от тях не му бе предоставил дори най-незначителното доказателство, което би си заслужавало да представи в съда и което би му позволило да развие и най-изсмуканата от пръстите алтернативна теория за убийствата. На Харди му трябваше нещо реално, но даже за себе си нямаше никаква догадка, камо ли разумно обяснение.
Последният факт, при положение че почти бе повярвал в невинността на Андрю, го огорчаваше най- много. Ако някой друг беше убил Муни и Лора Райт, той нямаше представа кой и по каква причина го е извършил. Може би най-потискащото беше, че сега Харди бе убеден, че Хуан Саларко — или по-точно Ана Саларко — е видял истинският убиец да бяга от местопрестъплението.
Но тъй като полицията му бе обещала да ходатайства за него пред имиграционната служба — обещания, за които Харди знаеше, че са празни — Саларко не можеше да признае, че е допуснал грешка при идентифицирането. А нищо чудно и сам да си вярваше. Вероятно за него всички англосаксонци изглеждаха горе-долу еднакво, особено младежите, облечени в суитшърти с качулки.
Той довършваше телефонния си разговор с Кевин Бролин, психиатъра, лекувал Андрю от проблемите му с гнева като по-малък, и когото Харди искаше да призове на следващия ден като свидетел по втория критерий, а именно — потенциала на Андрю за рехабилитация. Норт се бяха обадили на Бролин веднага, след като бяха научили за опита за самоубийство, и самият Харди бе имал възможност да поговори с него в болницата по-рано тази вечер, веднага след малкото си спречкване с Хал и Линда. Бролин изглеждаше компетентен и съпричастен, и, което бе по-важно, убеден, че Андрю е преодолял проблемите с гневните си изблици — по мнението на психиатъра той нямаше склонност към физическо насилие. Бе се научил да обуздава негативната си енергия и да я преобразува в творческа — като писането или актьорството. Бролин дори тълкуваше вегетарианството му като съчувствие към животните, чието месо се използва за ядене. Харди не му спомена за разговора си с Андрю в затвора по въпроса за вегетарианството, нито пък остана особено убеден от професионалното мнение на Бролин, че момчето е неспособно на насилие. Той познаваше хора, също насочили „негативната си енергия“ към творчески изяви, и въпреки това способни на отвратителни актове на насилие. Двете неща не се изключваха взаимно. Но ако като психиатър и експерт Бролин вярваше в обратното и бе готов да свидетелства в съда — срещу хонорар от хиляда долара — Харди нямаше нищо против. Навярно нямаше да успее да убеди съдията, но Бролин със сигурност щеше да изтъкне дяволски сериозен аргумент, при това трудно оборим, особено ако Джейсън Бранд не разполагаше със свидетел, който да го опровергае.
Харди още говореше от телефона в кухнята, когато входният звънец иззвъня. Стенният часовник показваше десет без двайсет.
— Някой ще отвори ли вратата? — провикна се той.
— Само секунда! — обади се Винсънт от стаята си.
Ребека изтъкна вечното си оправдание:
