докаже, че авторите на художествена проза си измислят неща. Ако това е същината на показанията на доктор Харингтън…
Ву го прекъсна:
— Той ще разгледа специфични елементи от разказа на господин Бартлет, ваша чест, и ще ги сравни с елементи от действителното престъпление.
— И какво, по-точно, ще покаже това? — попита съдията.
— Че дори степента на умисъл, проявена от героя на разказа, колкото и минимална да е, както доказа последният ми свидетел…
Бранд я поправи:
— Както се опита да докаже.
— Както доказа последният ми свидетел — повтори Ву, — дори тази нищожна степен на умисъл е по- малка от проявената от господин Бартлет.
— Или по-голяма — каза Бранд.
Забравяйки, че трябва да шепне, Ву изстреля въпроса към Бранд:
— Какво имате предвид с „по-голяма“?
Той се обърна директно към Ву:
— Готов съм да приема, че е различно. Авторът е действал или с по-голям, или с по-малък умисъл. Няма начин да се разбере от написаното.
— Чуйте ме и двамата — Джонсън се надигна няколко сантиметра от стола си и се наведе през банката. — Ще адресирате забележките си към съда и единствено към съда. Няма да допусна лични нападки на тази процедура. Колкото до въпроса, съгласен съм с господин Бранд. Госпожице Ву, съдът намира, че не се нуждаем от показанията на този свидетел.
— Благодаря, ваша чест. — Бранд леко се поклони и се насочи към мястото си.
Ву не помръдна, стъписана.
— Но…
Джонсън й се сопна:
— Протоколирайте предложението си, ако желаете.
Тя се върна на масата на защитата и повтори на съдебната стенографка какво бе казала на съдията. Когато свърши, Джонсън си записа нещо и вдигна поглед.
— Доктор Харингтън — каза той, като повиши глас в посока към галерията. — Свободен сте. Съдът ви благодари, че отделихте от времето си.
Джонсън обяви двайсетминутна почивка, преди Ву да извика следващия си свидетел. Той щеше да свидетелства по потенциала на Андрю за рехабилитация. Почти цялата зала се изпразни. Пристав Нелсън, „агънцето“ на Бранд, бе отвел Андрю в тоалетната, а пристав Котрел и съдебната стенографка бяха изчезнали през вратата, която водеше към кабинета на съдията. Бранд също се изпари някъде, както и двамата Норт — вероятно бяха излезли вън в коридора. Така Ву и Харди останаха сами на масата на защитата.
— Негова чест изглежда малко пристрастен — каза Харди.
— Да, също както Бил Гейтс е малко богат.
Харди се усмихна слабо.
— Все пак не бих се тревожил особено от този факт. Ще видиш, че накрая ще намали на пет години.
— Ако е така, значи сме загазили.
Харди сви рамене.
— А може би и не.
И той й разказа най-новите факти, до които се бе добрал, след последната им среща в болницата: за сексуалните наклонности на Майкъл Муни и за неспособността на Ана Саларко да разпознае Андрю като момчето, избягало от апартамента на Муни, преди Хуан да открие телата. Очите на Ву светнаха.
— Тя ще свидетелства ли?
— Може би. Има малки разногласия със съпруга си. — Той й обясни проблемите на младото семейство с имиграционните власти. — Е, не е точно удар в целта, но все пак тя ми се обади, а това е добър знак. Съпругът не е лошо момче, само че се страхува да не го депортират. Всъщност не го виня.
— Можем ли да направим нещо, за да им помогнем?
— Например?
— Не знам. Да ги насочим към някой добър адвокат по имиграционните въпроси?
Харди поклати глава.
— Възможно е, но не и преди да свидетелства. Не искам да излезе, че й предлагаме някакъв вид имунитет в замяна на свидетелските й показания. Всъщност атакувах доста остро идентификацията, направена от съпруга й, именно на тази основа — разбира се, ако полицията не го е накарала да им предаде Андрю с обещанието, че ще му помогне. Затова ми се струва несправедливо. Ако тя свидетелства доброволно, тогава друга работа.
— Но щом казва, че всъщност не е бил той…
— Знам. Обаче има нещо повече. В протокола е отбелязано, че съпругът й е потвърдил самоличността му. Той ще трябва да признае, че е сгрешил, а до вчера това не се случи. Би изглеждал като глупак и дори по-лошо — като човек, който не е в състояние да контролира жена си. Докато прокуратурата разполага с идентификацията, делото е тяхно.
Двамата потънаха в мисли. Най-накрая Ву попита:
— Ами тази история със сексуалната ориентация?
— Тази, за която не бива да споменавам?
— Да, същата.
Харди въздъхна разстроено.
— Цял ден се боря с това. Какво да направя? Нали обещах на хлапето.
— Но животът на Андрю е заложен.
— Знам, знам. Обаче въпросът ми е: и какво от това?
Ако Андрю не е знаел, че Муни е гей, нищо не се променя.
Все още може да е ревнувал. Навярно ще успея да изнеса този факт пред съдебните заседатели на евентуален процес, но той издиша. Няма да свърши работа. Без показанията на онова хлапе ще се приеме за чиста клюка.
— Не можеш ли да получиш потвърждение и от другаде?
Харди се замисли, забарабани с пръсти по масата.
— Дори да можех — каза бавно той, — с какво би ни помогнало? Господин Муни е бил гей? Може би Андрю е хомофоб и затова го е убил? — Той поклати глава. — Само ще изложим момчето и ще съсипем бащата. Не, няма да стане.
— Освен ако не представи Муни в съвършено различна светлина.
— Какво искаш да кажеш?
— Искам да кажа, всички са го обичали, нали? Бил е най-добрият учител на света и така нататък. Но истината е, че никой не го е познавал. Водил е таен живот. Мисля, че всичко, което бихме могли да извадим на бял свят в тази насока, би помогнало на Андрю. Най-малкото ще ни даде някаква идея кой може да го е убил в действителност.
Харди спря да барабани. Изведнъж изпъна гръб и покри ръцете й с длани.
— Съпругите — каза той.
— Чии съпруги?
— На Муни.
— Имал е съпруги?
Харди кимна.
— Таман две. — Ужасната му памет случайно бе съхранила имената. — Тери и Катрин.
— Е, и какво за тях?
— Те биха имали представа, не мислиш ли?
