окръзите Сан Матео, Санта Клара или Сан Франциско, затова Харди позвъни на Филис и й каза да провери в „Мартиндейл-Хъбард“ — указател с имена на адвокати — и ако случайно открие Балок, Хюит, Чанс или Осли, да ги помоли да му се обадят на клетъчния телефон.
Извади по-голям късмет с адвоката на Катрин от втория развод — тогава съпрузите бяха използвали различни адвокати. Името му бе Еверет Уошбърн, свободно практикуващ юрист от Редуд Сити, още двайсетина километра на юг. Секретарката му осведоми Харди, че господин Уошбърн ще бъде в съда до четири, четири и половина, след което най-вероятно ще изпие по чашка с приятели — неизменен ритуал след всяко дело — или ще излезе с клиента си. Ако господинът желаел, щяла да запише името и телефона му и господин Уошбърн щял да се свърже с него утре.
— Страхувам се, че работата не търпи отлагане. Опитвам се да намеря свидетелка по дело за убийство, което тече в момента, и мисля, че е била клиентка на господин Уошбърн. Той има ли пейджър?
— Да, но го изключва в съдебната зала, а след пет часа не го взима със себе си, особено ако има среща с клиент. Смята, че е неучтиво звънът на мобилния телефон да прекъсва важни разговори. Освен това преди една година претърпя сърдечен удар и избягва да се натоварва с извънредна работа.
Харди се радваше за него, но това не му помагаше с нищо.
— Може ли все пак да опитам?
— Разбира се. — Тя му даде номера на пейджъра и на свой ред записа името и всичките му телефонни номера и обеща да предаде на господин Уошбърн, ако се обади, в което се съмнявала, че въпросът е спешен. Харди й благодари и седна на бюрото на преподобния Муни, като се зазяпа в прашинките, които танцуваха на слънчевата светлина, проникнала през капаците на прозорците. След малко и докато не беше забравил, позвъни на пейджъра на Уошбърн и остави номера на собствения си мобилен телефон.
Ръчният му часовник показваше четири без двайсет, когато зави по шосе 101 на юг и се насочи към сградата на съда в Редуд Сити. Движението беше натоварено, но времето мина неусетно, особено след като един след друг му се обадиха господата Блалок и Чанс. Преди десет години фирмата им се разпаднала, след като Хюит починал, и макар и двамата да си спомняли Мишел Осли, никой от тях не поддържал връзка с нея. Чанс май беше чул някъде, че е напуснала правния бизнес и се е преместила във Флорида, за да работи в туристическата агенция на новия си съпруг, но не беше сигурен. Никой от двамата не бе чувал нищо за нейни клиенти по бракоразводно дело на име Майк и Тери Муни.
Харди плати пет долара, за да паркира на паркинга на съда в Редуд Сити, само за да разбере, че в четири и половина всички съдебни зали тук се изпразваха и заключваха. На стъпалата пред сградата видя да разговарят двама чернокожи мъже на средна възраст в делови костюми. И двамата държаха при краката си издути куфарчета; и двамата излъчваха солидност.
Харди се отправи към тях, извини се и като се представи, попита:
— Господа, знаете ли случайно къде мога да открия Еверет Уошбърн?
Макар и облечени по различен начин, Уошбърн и приятелят и наставник на Харди Дейвид Фрийман бяха скроени по един и същи калъп. Уошбърн, който без съмнение гонеше седемдесетте, носеше тиранти и риза на сини и бели райета, вместо неизменния кафяв костюм на Фрийман, но и двамата явно нямаха навик да си лъскат обувките, нито отдаваха особено значение на бръсненето освен това горната устна на Уошбърн бе украсена с внушителни посивели моржови мустаци и изглежда и двамата вярваха, че всекидневното пушене на пури и силният марков алкохол са ключът към дълголетието, да не говорим за тънката част.
Когато Харди откри Уошбърн в дъното на Бродуей „Тобаконистс“ — частен бар, който се помещаваше във влажна изба, с наредени бутилки малцово уиски и редки коняци зад тезгяха — той бе в компанията на неколцина добре облечени по-млади хора и от двата пола. До него седеше стройна и елегантна чернокожа жена на средна възраст в яркочервена рокля, която пушеше пурета, а свободната си ръка бе поставила собственически върху ръката на Уошбърн.
На Харди не му се щеше да ги прекъсва, затова остана да ги наблюдава през гъстия синкав благоуханен дим. Най-после, отново в стила на Фрийман, Уошбърн пое инициативата. Като се усмихна на компанията и прошепна нещо в ухото на атрактивната си придружителка, той се изправи и се запъти право към Харди.
— Ако търсите Еверет Уошбърн, синко, а от това, че стоите тук, съдя, че е така, тогава сте го намерили. — И погледна големия си джобен часовник, окачен на изящен ланец. — До края на работния ми ден има точно пет минути и дори да не ме очакваше красива жена, не работя извънредно, затова давайте накратко.
— Опитвам се да открия Катрин Муни. Представлявали сте я преди шестнайсет години на бракоразводното й дело със съпруга й Майк, който беше убит преди няколко месеца в Сан Франциско. Аз съм адвокат на заподозрения в убийството му и смятам, че Катрин може да ми даде важна информация, която да помогне на клиента ми. — Всичко това Харди изстреля на един дъх, но не го беше грижа. — Трябва да говоря с нея на всяка цена и то колкото е възможно по-скоро.
Изражението на Уошбърн остана непроменено. Той поднесе пурата към устните си и присви очи срещу дима.
— Имате ли визитна картичка с номера на клетъчния си телефон? У вас ли е телефонът ви?
— Да, сър.
— Дайте ми и двете.
Харди измъкна портфейла си, извади отвътре една визитка и я подаде на мъжа заедно с мобилния си телефон.
— Да отидем някъде на по-светло. — И той поведе Харди навън, спря на тротоара и каза: — Почакайте ме тук. — Отдалечи се на десетина-петнайсет крачки и Харди го видя да избира някакъв номер и да говори в телефона, после да диктува нещо от картичката му. Когато се върна, подаде на Харди телефона и пъхна визитката в джоба на ризата си. — Харесва ми стрелата на картичката — каза той. — Хубав дизайн.
— Благодаря.
— Ако пожелае да говори с вас, тя ще ви се обади.
Харди знаеше, че няма да изкопчи повече от това, затова не му оставаше друго, освен да се надява на късмета си. Ако Катрин Муни се бе омъжила повторно и бе променила фамилията си, което бе твърде вероятно, Уошбърн нямаше да му я съобщи. И ако тя не му се обадеше, нямаше да я открие никога.
— Много съм ви признателен — каза той.
Уошбърн махна пренебрежително с пурата си.
— Обикновена колегиалност, господин Харди. Вие бихте направили същото за мен.
— Мога ли да ви задам още един въпрос?
Бърза усмивка изтри и най-беглата следа от нетърпение.
— Разбира се.
— В случай, че трябва да се срещна лично с нея, как бихте ме посъветвали — да съм наоколо или да се върна в града?
— В кой град по-точно? — попита той. — Шегувам се. Аз бих се навъртал наблизо.
— Добре. Благодаря ви.
Уошбърн отново погледна джобния си часовник, кимна доволно и отбеляза:
— Спестихте двайсет секунди. Ако бяхте просрочили времето, щеше да ви струва нещичко.
Вече минаваше шест часа и Харди отнесе чашата си еспресо при телефонния автомат до кухнята на ресторант „Вино Санто“ срещу „Тобаконистс“, на няколко пресечки от сградата на съда. Разбира се, клетъчният телефон бе у него, но не искаше да рискува да го използва, за да не пропусне обаждането на Катрин.
— Ало? — обади се Франи.
— Предполагам, че децата са ти донесли апарата в леглото, нали? Иначе нямаше да бъдеш в състояние да вдигнеш слушалката.
— Добре съм, Дизмъс.
— С други думи, не си в леглото, както докторът, пардон, докторите наредиха.
Чу я да въздиша.
— Обаждаш се, за да ми крещиш ли? Защото ако е така, можеш да звъннеш пак след минута и да се накараш на телефонния секретар.
