— Нямам намерение да ти крещя. Обаждам се да ти кажа, че най-вероятно няма да се прибера скоро. Намирам се в Редуд Сити и се надявам да разговарям с една свидетелка по случая Андрю Бартлет. Вечеря ли готвиш?
— Не. Всъщност нашите две съкровища готвят. Мирише много вкусно. Какво им става, как мислиш? Същински ангелчета са.
— Обичат майка си и се грижат за нея, това е всичко. След като, очевидно, тя отказва да се грижи за себе си.
— Да не би да си говорил с тях?
— Говоря с тях през цялото време. Това се очаква от един баща.
— Да, това, а не да се заяжда с майката.
— Освен ако тя не си го проси.
— Каквото и да си им казал, благодаря ти. Разликата е огромна.
— Приятно ми е да го чуя — каза той и добави: — Но ти не се преуморявай, нали? Не искам да те заваря просната по гръб в леглото.
Тя сниши глас:
— Много жалко. Някога това ти харесваше.
— Ще ти издам една тайна — рече той. — Все още е така.
Сетне Харди се обади на Ву в офиса, където се подготвяше за утре. Тя му каза, че показанията на Бролин са минали добре. Съдия Джонсън бе поразхлабил примката около врата й, така че психологът бе успял да обрисува Андрю във възможно най-благоприятна светлина — млад човек, който не се нуждаел от рехабилитация, защото и без това бил добър гражданин. Харди знаеше, че бяха призовали и господин Уагнър от „Сътроу“, който също беше свидетелствал в полза на Андрю — за неговата доброта, извънучилищни занимания, писателски и артистичен талант. Отново — никаква необходимост от рехабилитация. Бранд дори не си бе направил труда да подложи свидетелите на кръстосан разпит и Ву си мислеше, че е защото бе готов да й отстъпи тези критерии. В края на краищата, стигаше му да спечели и по един от тях.
— Но господин Бранд никога не се предава, знам го от опит. Той призова собствен свидетел. Глен Тейлър, инспекторът, който арестува Андрю.
— Какво каза той?
— Ами, Бранд го върна към началото на следствието, кога за първи път е заподозрял Андрю, веществените доказателства и накрая самото арестуване. После го попита дали през цялото това време Андрю е прояви ли най-малък признак на разкаяние за постъпката си.
— Ти, разбира се, си възразила.
— Разбира се. И възражението ми дори беше прието, но той перифразира въпроса си: „Андрю прояви ли в някой момент някакви следи на разкаяние?“ Разбира се, Тейлър каза, че не.
Във „Вино Санто“ Харди започна да чертае кръгове в бележника си. Не бе нужно да си записва никакви забележки или коментари. Показанията на този вид процедури бяха по-скоро проформа и не бяха от такова значение. Все пак Ву изглежда бе натрупала точки.
Но не беше толкова сигурен за третия критерий — предишни провинения на обвиняемия през закона. Двамата с Ву бяха решили, че по този пункт са железни, тъй като полицейското досие на Андрю беше чисто. Затова дори не бяха предвидили свидетели, щяха да оставят фактите да говорят сами за себе си. Обаче краткото време, с което разполагаха, плюс опитът за самоубийство на Андрю, ги остави уязвими за атаки, от което Бранд веднага се беше възползвал. Той бе призовал за свидетели двама психолози от МВЦ и някакъв полицай, който се бе сблъсквал с Андрю преди този случай. Защото, макар да бе вярно, че Андрю никога не е бил арестуван или „осъждан“, се оказваше, както се бе изразил Бранд, че вече е имал „вземане-даване с детската педагогическа стая в полицията“. Разходката с откраднатия автомобил.
Ву бе оспорила със стандартния аргумент, че обвинението не е било сериозно — той не е бил арестуван, нито официално обвинен, — но Харди смяташе, че е лош късмет да те сварят неподготвен в съда и беше сигурен, че са се изложили пред съдията.
Още по-неприятно беше, че проблемът с номер три щеше да се отрази на критерий номер четири. Очевидно присъствието на Андрю в съдебната зала и фактът, че беше обвинен в убийство с утежняващи обстоятелства говореше по-красноречиво от всякакви думи срещу успеха на предишни „опити за рехабилитация на съда за непълнолетни“. Подобно на всички адвокати по наказателно право и Харди, и Ву знаеха, че започне ли веднъж един обвиняем да се показва в съдилищата, имаше голяма вероятност да се образува порочен кръг. От гледна точна на съда, макар да не бе правилно в юридическо отношение, това фактически беше второто обвинение на Андрю. Джонсън добре познаваше статистиката — хора, явили се два пъти пред него, най-често се явяваха и трети път; а после, като възрастни, провиненията им се множаха, докато накрая стигаха до доживотен затвор.
— Знам, че нямахме свидетели, но изобщо изтъкна ли някакъв аргумент по четвъртия критерий? — попита Харди.
— Просто повторих, че няма досие. Не е имало предишен опит за рехабилитация от страна на съда за непълнолетни, за да бъде окачествяван като успешен или не. Знам, че отстрани не изглежда добре, но би трябвало да сме спечелили по последните два по същество.
Харди се надяваше да е права. В един честен свят щеше да бъде, обаче до този момент Джонсън бе проявил такъв антагонизъм, че Харди бе започнал да се съмнява в благоприятния изход. Не беше изключено да възрази срещу всеки един от критериите, само и само да даде урок на Ву. И понеже никой не можеше да оспори с разумни доводи възприемането му на критерия за тежестта на обвинението, Джонсън щеше да бъде недосегаем за обжалване и по останалите четири. Понеже стигаше отхвърлянето само на един критерий, за да бъде изпратен Андрю във Върховния съд като възрастен, останалите четири щяха да послужат просто за натриване на носа.
Но стореното беше сторено.
— Докъде стигнахме? — попита Харди.
— Изпратих призовки на Саларко — каза тя. — А ти какво направи със съпругите?
— Още се надявам.
След като помълча малко, Ву попита:
— Ще дойдеш утре в съда, нали?
— Такова е намерението ми.
— Защото ще открием заседанието с твоето шоу.
— Ще бъда там — каза Харди. — Не се безпокой.
Клетъчният му телефон иззвъня един час по-късно. Той си беше поръчал нова чаша кафе и парче домашен ябълков пай, който му навя спомени за детството. Беше извънредно вкусен.
— Господин Харди?
— Да.
— Обажда се Катрин Бас. Съжалявам, че малко късно се свързвам с вас. Но имам три деца, всичките под десет години, и току-що приключихме с вечерята. Еверет Уошбърн ми каза, че се отнася за Майк Муни.
— Да, госпожо.
Харди си помисли, че кръшният й смях звучи малко нервно или може би смутено.
— Не ми казвайте, че ми е завещал всичките си пари.
— Не, не е това.
— Шегувам се, разбира се. Майк нямаше никакви пари. — И добави: — Много се натъжих, когато научих за смъртта му. Невероятно много.
Харди й остави една секунда, после каза:
— Разбирам, че ви създавам неудобства, но имате ли нещо против да се срещнем лично? Няма да ви отнема много време. Знам как е с малки деца. Обещавам, че няма да ви задържам.
Намерението на Харди беше да добие лично впечатление от всяка от съпругите. Той не искаше само да получи потвърждение на факта за сексуалната ориентация на Муни — след като говори със Стив Рандъл, вече изобщо не се съмняваше. Искаше да разбере какъв е бил в семейния си живот. Беше ли поддържал
