прочетох името й в сутрешния вестник. Само че със сигурност беше приятелката на господин Хановър. Виждала съм я в квартала стотици пъти.
— Бихте ли ми казали точно къде се намирахте и какво видяхте? — Кракът на Кунео изтактува няколко такта, но той се усети, овладя се и престана, макар че веднага след това започна да си тактува по бележника.
— Ами, двамата с Джоузеф имахме гости — двама приятели, Сирил и Дженифър. Просто малка вечеря, а след това се канехме да ходим в „Слимс“, където свири наш приятел, само че след това пожарът промени плановете ни.
— А Джоузеф е…
— Съпругът ми. Всеки момент ще си дойде. Той също я видя.
— Оттук ли?
— Точно оттук.
— От тази стая?
— Аха. На здрачаване светлината е прекрасна. Обичаме да пием коктейлите си тук, срещу парка. — Тя затвори очи за миг, после се премести до прозорците, които гледаха към улицата. — Аз стоях ето тук.
Кунео се приближи и застана до нея. Паркът беше пуст с изключение на един мъж, който разхождаше куче по хребета на хълма. По-наблизо, улицата пред тях беше пуста, макар че от двете страни на платното бяха паркирани автомобили. И по тротоарите нямаше пешеходци. В квартала все още цареше бъркотия заради пожара.
— Добре. А откъде мина госпожица Д’Амиен?
Максин Уилис повдигна дантеленото перде на една страна и посочи:
— Точно ей там. Беше паркирала до онази улична лампа, малко по-нагоре по улицата.
— Значи отиваше към колата си?
Жената кимна.
— А знаете ли каква беше колата? Можехте ли да видите оттук?
— Не е нужно да съм я видяла снощи. Познавах колата отпреди. Караше черен мерцедес. От по- малките. Клас С, струва ми се.
Кунео погледна навън, след това отново към свидетелката. Ако това щеше да бъде категорично разпознаване, трябваше да елиминира всякаква вероятност от грешки, а точно в този момент се сети за една.
— Както сега ли бяхте обърната? С лице към колата?
— Да.
— И тя беше от другата страна на улицата?
— Точно така.
— Значи няма как да сте я видели, докато не е минала покрай вас, нали така?
— Да, може би в профил. Джоузеф я забеляза пръв. Той стоеше на вашето място сега.
Кунео отново погледна към улицата и след малко каза:
— Нека ви попитам нещо — той защо би я забелязал?
Лицето й се смръщи за миг.
— Не разбирам какво имате предвид.
— Ами, тук сте били четирима души, нали така? Седите си тук, пийвате, а изведнъж Джоузеф забелязва как някаква жена минава по улицата отпред. И какво от това? Защо изобщо ще коментира този факт? Нали отвън непрекъснато минават хора?
Жената зае замислена поза и скръсти ръце пред гърдите си.
— Не си спомням да съм казвала, че някой е коментирал. Мъжете добре знаят, че трябва да избягват такова поведение. — Погледна го едва ли не предизвикателно, може би в очакване да покаже признаци на разбиране. Тъй като такива не се появиха, Максин продължи с въздишка: — Стоеше тук до прозореца и внезапно очите му се разшириха. Горкият глупак дори не съзнаваше, че го е направил. Така че аз погледнах да видя какво чак толкова му харесва. Разбира се, беше тя. Изгледах го, сещате се как, и той разбра, че съм го спипала. Всички мъже пощуряват по хубави момичета, а тя си беше доста хубавичка.
— Ами другите двама, гостите ви? С тях какво стана?
— Сирил и Дженифър ли? Те погледнаха да видят на какво се пули Джоузеф. Това е. Тогава не ни се стори нищо особено. Никой дори не го спомена на глас, докато не избухна пожарът. След това по-късно, навън на улицата чухме някой да казва, че Миси била с него в къщата. Това стана, след като бяхме съобщили на инспекторите, че сме я видели.
— И какво направихте? Искам да кажа, след като чухте това?
— Нищо — сви рамене тя. — Какво трябваше да направя? Казах си, че сигурно не съм видяла добре. Докато преди малко вие не ми казахте, че е възможно в къщата изобщо да не е била тя. Което пък означава, че тя е била жената, която видях да минава, нали?
— Нека да изясним нещо. От снощи чак допреди десет минути, когато ви казах, че може би жената в къщата не е била Миси, а някоя друга, вие
Максин се намръщи.
— Не. Не съм се замисляла за това. Просто си казах, че се е върнала вътре по-късно. Може би е излязла някъде и след това се е върнала. Това би обяснило нещата, нали? Мислех, че е тя.
Глицки седеше на бюрото си и с досада преглеждаше данните за броя на случаите и за броя на арестите, когато телефонът на бюрото му иззвъня и той си даде сметка, че навън вече се е мръкнало. Учуден, че Кунео явно бе решил изобщо да не се свързва с него, той вдигна слушалката, като прекъсна второто позвъняване.
— Глицки.
— Ейб. — Съпругата му. — Добре, че си там. Всичко наред ли е?
Той погледна часовника си.
— Явно не, след като не съм усетил колко късно е станало. Наистина ли е осем и половина?
— Почти. Какво правиш? Последното, което знам, е, че кметицата те бе повикала на среща и ти бързаше натам.
— И наистина се срещнах с нея. Два пъти.
— Какво искаше?
— Дълга история. Новината може дори да се окачестви като добра.
— Говориш като Дизмъс. „Новината може да се окачестви като добра“. Да не мислиш, че това обяснение е достатъчно?
— Казах ти, че историята е дългичка. Хубаво е, че Кейти ми има доверие. Ще ти разкажа лично след двайсетина минути.
— Добре. И аз имам нещо, което би могло да се окачестви като добра новина.
— Да не си получила повишение?
— Не, не става дума за пари. Това щеше да е чиста проба добра новина.
— Чиста проба. И това е израз на Харди. Значи твоята новина не е чистопробно добра?
— Чистопробно ли? Има ли изобщо такава дума? Става твърде сложно за мен. Ще ти кажа, когато се прибереш.
Глицки живееше в малка къща близнак с три спални съвсем близо до Лейк Стрийт, в една глуха уличка, която очертаваше зелената южна граница към Президио. Той бе отгледал Айзък, Джейкъб и Оръл тук заедно с първата си съпруга Фло. След като тя почина от рак, той настани в дневната една мексиканка, Рита Шулц, която му беше едновременно икономка и бавачка. Тя спеше зад един параван и му помагаше в отглеждането на децата в продължение на шест години. Сега Глицки имаше нов живот и дъщерята на Трея, а синовете му живееха отделно. Рита вече не живееше при тях, не спеше зад паравана, но все още идваше всеки ден, за да се грижи за Рейчъл.
Ако се бе прибрал в края на работното си време в пет часа, Глицки щеше да накара Паганучи да го остави пред стълбите. Но след повишението си той почти никога не си тръгваше от службата преди седем, а
