гордост и чест. Страут никога не предаваше нещата в съда, освен ако не беше напълно сигурен. Знаеше, че може да му се наложи да свидетелства под клетва, а и доколкото бе известно на всички в общината, досега не бе допускал грешка по време на аутопсия — било за определяне на самоличността, или на причината за смъртта. Той не би се поколебал да откаже да свидетелства, ако не е напълно сигурен. Само дето никога не бе грешал. Глицки знаеше, че и сега не греши.
А това означаваше, че след известно отклонение отново се е върнал там, където беше преди разговора си с Марсел Лание сутринта или по време на разговора си с кметицата предишния следобед. Някой бе застрелял Хановър и Д’Амиен и след това бе запалил телата им.
Значи това несъмнено бе разследване на убийство. Кунео беше полицаят, който водеше разследването и макар да имаше разпореждане от кметицата, Глицки щеше да се съобразява с колегата си, докато това е възможно. В съзнанието му отекваше съветът на Харди — може би това бе добра възможност да се помири с този човек, да постигнат известно взаимно разбирателство, може би дори да поставят началото на взаимно уважение.
След като най-сетне почти успя да се добере до кабинета си, Глицки застана смръщен пред вратата, на която бе окачена изрезка със снимката му от сутрешния брой на „Кроникъл“. Не би трябвало да се учудва, макар че точно това направи, как новинарските агенции — печатни, радио- или телевизионни — толкова последователно успяваха да предават подвеждаща информация дори посредством една снимка. Разбира се, той още сутринта бе видял глупавата снимка. Че как можеше да я пропусне! Стори му се странно, че изобщо не помни този конкретен момент, макар да изглеждаше, че е заел поза за официален поздрав, а отдаването на чест бе толкова отчетливо, все едно позираше.
Усети, че някой е влязъл в заседателната зала между рецепцията и кабинета му, и се обърна. Мелиса не беше точно негова лична секретарка — технически погледнато, тя пазеше достъпа до него и до другия заместник-началник, Джейк Лонгория, — но тъй като бе най-високопоставената служителка от шестте на рецепцията, тя проявяваше собственически и дори майчински интерес към мъжете, достъпът до които охраняваше. В момента тя широко му се усмихваше, явно доволна от отразената светлина на славата, която снимката хвърляше върху самата нея, както и от очевидно растящата известност на Глицки сред хората, управляващи града. (В много случаи заместник-началникът на полицията взимаше със себе си пазителката на портите си, ако се издигнеше до шеф на полицията.)
— Харесва ли ви? Снимката е великолепна.
Зад нея Глицки забеляза на входа един-двама от останалите служители, които искаха да споделят с него очакваната от тях безусловно положителна негова реакция. Той усети, че в най-добрия случай би било грубо и би се отразило отрицателно на духа на служителите, ако последва импулса си и скъса снимката, затова си лепна безизразно изражение и кимна.
— Хубава е. — Усети, че те очакват от него още нещо, затова леко се поклони сковано от кръста: — Благодаря на всички ви.
Щом се озова в блажената обител на кабинета си, с тиха ярост, която бръмчеше в ушите му, той окачи фуражката си на една закачалка до вратата, след това отиде на бюрото си и натисна постоянно мигащото копче, което означаваше, че има съобщения на гласовата си поща. Тринайсет.
Сред обичайния бюрократичен бял шум поне шест от обажданията бяха свързани със снимката. Джеф Елиът искаше да научи повече за историята, която явно бил пропуснал, докато бяха разговаряли предния ден, и питаше дали не може да го интервюира скоро, например днес, за рубриката си „Градът говори“. Приятелят и наставникът му Франк Батист му бе оставил съобщение, в което съвсем леко, но безпогрешно се долавяше лека завист. Батист не го казваше директно, но ставаше ясно, че ако ще се публикува снимка, символизираща сътрудничеството между кабинета на кмета и полицията, може би на първа страница следваше да отдава чест началникът на полицията. Трея, която се бе събудила, след като Глицки бе излязъл в седем без петнайсет и бе видяла снимката, когато той вече бе излязъл, бе съгласна с Мелиса, че публикуването й би трябвало да го ласкае и че изглежда хубаво. Дизмъс Харди от друга страна го поздравяваше с ужасен сарказъм за фотосеанса и се питаше дали на табелката с името на джоба на ризата му не бе специално типографски напечатано „Глицки“. (Глицки веднага сведе поглед към снимката, при което вратът му изпука, за да провери — не, не беше така.) Освен това Харди го уверяваше, че ако има нужда от човек, който да оглави кампанията му за какъвто и да е пост, Дизмъс е неговият човек, макар да бил малко огорчен, че най-добрият му приятел не го е посветил в плановете си още от самото начало.
Забеляза, че Кунео все още не е отговорил на обаждането му. Глицки реши да му звънне у дома и да го събуди, ако се наложи, след като прослуша гласовата си поща. За негова изненада обаче последното съобщение беше от Катрин Хановър, която бе видяла снимката и бе познала името му след вчерашния им разговор. След като цяла сутрин обмисляла дали да му се обади, тя най-сетне събрала смелост и го молеше да й позвъни у дома. Колкото по-бързо, толкова по-добре. Предишната вечер я бил посетил инспектор Кунео и искала да обсъди с него нещо, както се бе изразила, малко деликатно.
Той погледна часовника си. Беше му се обадила преди по-малко от петнайсет минути. Започна да набира номера й.
— Госпожо Хановър? Обажда се заместник-началник Глицки.
Осезаема въздишка, след това поток от думи:
— Благодаря ви, че се обаждате толкова бързо. Не знаех дали е възможно да оставя съобщение лично за вас, но… — Тя остана без дъх, а после след известно колебание започна отново, малко по-спокойно. — Не знаех с кого другиго да поговоря.
— Не споменахте ли, че снощи сте разговаряли с инспектор Кунео?
— Да. — Нова пауза. — Просто се питах дали е възможно да се уреди да разговарям с вас вместо с инспектор Кунео. Искам да кажа, ако ви трябва… ако полицията иска да разговаря още с мен за Пол, за пожара или за нещо друго.
— Не искате да разговаряте с инспектор Кунео, така ли?
— Бих предпочела да не се налага.
Положението наистина беше деликатно. Особено в светлината на новите сведения на Глицки, че отдел „Убийства“ — т.е. Кунео — разследва не убийство и самоубийство, а двойно убийство. Така Катрин Хановър ставаше не просто свидетел, а един от многото евентуални заподозрени в убийството. Тя може би не гледаше на нещата така, но Глицки вече се бе оказал принуден да ги погледне по този начин заради онова, което тя му бе казала предишния ден — за силния си финансов мотив Миси Д’Амиен да бъде изключена от завещанието на Пол Хановър или, ако това не успее, от живота му. Много хора са били убити за далеч по- малко пари.
А ето че сега Катрин Хановър не искаше да разговаря с полицая, който провеждаше разследването. Предвид всичко това бе недопустимо, а и Глицки не бе склонен да обмисли молбата й. Ако въпросите на Кунео я бяха разтърсили или разстроили, или я бяха накарали да се почувства неудобно по някакъв начин, толкова по-добре — може би той се бе натъкнал на нещо, свързано с убийствата, което тя се опитваше да прикрие. Нямаше да може да избегне Кунео. Не можеше да става и дума за подобно нещо и той й го заяви.
— Съжалявам — каза й в заключение, — но свидетелите не могат да избират кой да ги разпитва.
— Добре — примири се тя с натежал от съжаление глас. — Поне опитах. — След това, сякаш връхлетяна от внезапно прозрение, добави: — Трябваше да се сетя, че ще се подкрепяте.
— Кой?
— Вие, от полицията.
— Да, в този случай е точно така. По очевидни причини такова е общото правило — заподозрените рядко изгарят от нетърпение да разговарят с разследващите полицаи.
Чу я как си поема въздух.
— Заподозрени ли? — прошепна тя. — Заподозрени ли казахте?
— Да, госпожо.
— Значи вече съм заподозряна? Струва ми се, че бях свидетел — прозвуча гласът й по-високо и по- силно. — Доброволно разказах всичко на инспектор Кунео — и по време на пожара, и след това в дома си. Как е възможно… Как е възможно да смятате, че имам нещо общо с това?
— Не смятам подобно нещо.
— Но нали казахте, че съм заподозряна?
