Кунео да не се доближава до нея. Ако се наложело отново да бъде разпитана, можел да го направи той, Глицки. Кунео не прие аргументите му, само че не възнамеряваше да спори със заместник-началника, чието посещение тук целеше единствено да го сплаши.
— Случаят е мой — каза той вместо това. — Какво ще кажете аз да водя разследването и да ви информирам?
— Бихме могли да постъпим по този начин, само че ще изпадна в малко неловко положение пред кметицата. Тя ме помоли да участвам. Кажи ми как мога да направя това и да те оставя да си гледаш работата.
— Вече ви казах. Аз ще работя и ще ви осведомявам за напредъка.
Глицки остави бележника си.
— Ще те попитам още веднъж. Или ти ми кажи как искаш да го направим, или аз ще ти кажа как ще го направим. Достатъчно ясно ли се изразих?
След минутка Кунео кимна.
— Добре. — Извади собствения си бележник и разлисти няколко страници. — Казахте, че кметицата може да знае нещо, което не ви е казала. Попитайте я какво всъщност знае за Хановър.
— Добре.
— После вижте дали няма да можете да разберете от нея нещо и за Миси.
— Смяташ, че може тя да е била главната цел?
— Тя е също толкова мъртва, колкото е Хановър. А Катрин каза, че двамата са имали недоразумения.
— Заради ремонта? Катрин го е казала…
Кунео го прекъсна:
— Катрин, Катрин, Катрин…
— Да, знам.
— Не съм я докосвал.
— Не съм казвал, че си го направил.
Мълчание. След това Глицки извади от бележника си парче вестник, разгърна го и го подаде на Кунео.
— Това са Пол и Миси преди три месеца на някакво парти. Това е единствената нейна снимка, с която успях да се снабдя, което ми се стори малко странно, предвид на факта, че снимката на Пол излиза във вестниците на всеки две седмици. В „Кроникъл“ дори имат негова портретна снимка. Обаче нямат нищо за нея освен това.
— Не е обичала да я снимат.
— Явно не.
— Защо?
— Нямам представа.
Кунео най-сетне погледна снимката.
— Човек би допуснал, че жена с нейната външност би обичала да се снима. — Разгледа снимката още малко и тихичко подсвирна: — Определено е страхотно парче.
Въпреки това не откъсна очи от снимката.
— Виждаш ли нещо? — попита го Глицки.
— Не, нищо. Просто нелепо разхищение — отвърна Кунео, сякаш го бяха изтръгнали от някакво мечтание.
8
Кунео излезе от къщата около половин час, след като си бе тръгнал Глицки, поради което стигна в града към три и половина, много преди началото на смяната му. Допускаше обаче, че известно време няма да спазва работното си време, не и ако искаше да разреши случая, преди Глицки да се опита да си припише някакви заслуги за него.
Отделът за палежите от години работеше в една от пожарните команди близо до центъра на града. Само че в тази сграда нямаше тоалетни и помещения за преобличане за жените пожарникари, затова с цел да се отвори място за тези подобрения, инспекторите по палежите бяха прехвърлени в сегашната си сграда в един барикадиран склад на Еванс Стрийт, далеч на юг от Маркет. В подобното на пещера помещение държаха микробуса на инспекторите, както и допълнителни помпи, камиони, дълги километри маркучи и друго оборудване. Имаше и една стара пожарникарска кола, която бяха използвали по време на земетресението и на пожара през 1960 г. с тежка четиристотин килограма стълба на пет етажа, за чието повдигане бяха необходими двайсет мъже.
Бекер седеше на горния етаж до малка заседателна маса в общата стая пред малкия си кабинет. Когато Кунео влезе, той разлистваше огромните страници на някаква компютърна разпечатка. Вдигна поглед и без всякакво встъпление каза:
— Бензин „Валеро“.
— Какво за него?
— Това е запалителното вещество — почука Бекер по страниците пред себе си. — Оказа се, че имаме достатъчно добра проба от килима под женския труп. Направихме анализ със спектрометър. „Валеро“.
Кунео си дръпна един стол.
— Различни ли са? Мислех, че бензинът е един и същ.
— Не точно. — Инспекторът сложи пръст върху листа. — Този имаше формулата на „Валеро“.
— И какво ни казва това?
— За жалост не много. „Валеро“ е най-големият производител на бензин в страната. Само че, и това е добрата новина, фирмата съвсем не е най-големият лидер на пазара в града. Има бензиностанция на „Валеро“ само натри преки от Аламо Скуеър. Не е задължително нашият човек непременно да е купил бензина оттам, само че някой е купил почти десет литра оттам в сряда сутринта. Продажбите се записват автоматично и ние ги проверихме.
— Някой да е забелязал кой е бил купувачът?
— Все още никой не е питал.
Кунео изцъка с език.
— Ще намина оттам. Имам снимка на Миси. Може да излезе нещо. — Той извади бележника си, разгъна снимката и я подаде на другия мъж. — Готино парче, а?
Бекер продължително се втренчи в снимката.
— Това ли е Миси? Струва ми се някак позната.
— Знаеш ли, и аз си помислих същото. Нали чу, че наистина е била тя?
— Да. Обадих се на Страут, за да съм в течение.
Кунео барабани на стола си няколко секунди, зареял поглед в пространството помежду им. Внезапно щракна с пръсти:
— Това е. Знаех си, че има и още нещо. Докато преди малко ми разказваше за бензина, спомена нещо за „вашия човек“. Разполагаш ли с нещо, което да стеснява обръча до мъж?
— Не — каза Бекер. — Просто винаги съм смятал, че е бил мъж. Казах го и на Глицки.
— А той какво ти каза?
— Всъщност нищо. Просто ме изслуша. Защо? Да не би нещо да насочва към жена?
— Може би — отговори Кунео. — Ще те осведомя.
Глицки си каза, че ако не иска да пита кметицата направо, а той не искаше, най-добрият източник на информация за вероятно скритата връзка с Пол Хановър може би ще открие в мазето на сградата на вестник „Кроникъл“ на Пета и на Мишън. Макар момичето от рецепцията да позвъни на Джеф Елиът, за да му съобщи, че Глицки е горе и чака да се срещне с него, когато пуснаха полицая долу и го въведоха в малката стъклена кабинка на Джеф, репортерът и автор на колонки седеше в инвалидната си количка и печаташе като хала на компютъра си, явно напълно изключил за заобикалящия го свят, докато внезапно не спря и не вдигна поглед.
