— Това ще ми донесе „Пулицър“ — каза той. — Имаш ли нещо против да почакаш още няколко параграфа? — направи му знак към един от столовете в кабинката си.
Глицки кимна и седна.
Кабинетът беше малък и претъпкан. Вътре имаше малко метално бюро, върху което се намираха компютърът и телефонът на Елиът, висока до кръста дъбова полица за книги, натъпкана до пръсване, и друга метална полица с едногодишното течение на вестника, на която беше облегнат чифт патерици. За стъклената стена до главата на Глицки бяха залепени няколко карикатури от „Ню Йоркър“ и някакви други. До телефона върху бюрото имаше снимка на съпругата на Джеф и на дъщерите им.
Елиът спря да пише и впери поглед в екрана си, след това вдигна дясната си ръка над клавиатурата и я стовари долу с победоносен жест. Екранът се прочисти. Обърна глава към Глицки.
— Извинявай за това, обаче материалът е блестящ. Утре ще видиш. Е, на какво дължа личната ти поява?
— Нали каза, че искаш да си поговорим? За снимката ми заедно с кметицата? За това, че има нещо, което крия от теб?
— Мисля, че просто те будалках. Да не би наистина да има нещо такова?
— Ако има, надявам се двамата с теб да можем да открием какво е.
Елиът избута инвалидната си количка иззад бюрото и се завъртя, за да застане с лице към него.
— Не разбирам.
— Не ми се ще да е така. Какво знаеш за Пол Хановър?
— Нещо друго, освен че е мъртъв ли? Това май ще се окаже свързано с кметицата, нали?
— Може би. Освен това разговорът ни е неофициален, ясно? В крайна сметка, ще видиш, че ще си струва.
Елиът кимна с известна неохота.
— Добре. С какво разполагаш?
— Не знам дали е нещо важно, но спомняш ли си, когато вчера във Фери Билдинг ти казах, че двамата с Кейти вършим една работа. Работата е там, че тя ме помоли лично да се намеся в тази история с Хановър.
— И защо ще иска подобно нещо?
— Това не е ясно. Може би смята, че двамата сме свързани.
— Значи ти ще контролираш информацията, която излиза?
— Ще ми се да вярвам, че тя не мисли това.
— Но го подозираш?
— Може би е твърде силно казано. Не знам за Хановър нищо друго освен факта, че й е дал пари за предизборната й кампания. Мислех, че може ти да си чул повече.
Елиът свали ръце от ръкохватките на инвалидната си количка и ги скръсти в скута си. Очите му се насочиха към карикатурите на преградата над главата на Глицки, но всъщност не гледаше тях. Накрая си пое въздух и отново го изпусна.
— Първо — поде той, — Хановър не й е дал просто някакви пари. Той организира вечерята за събиране на средства, която постави началото на кампанията й предишното лято. Струва ми се, че на онази вечеря тя успя да събере около шестстотин хиляди долара. Сигурно си чел за това, защото историята се появи във вестника, а не в моята рубрика. — Ухили се на малката си шегичка. — Само че Хановър, както би казал човек, беше католик по отношение на политическите си дарения. Кейти, разбира се, е демократ, само че той има вземане-даване и с републиканците.
— Откога допускаме републиканци в Сан Франциско?
— Ще останеш изненадан. Знаеш ли кой беше домакин на партито, когато миналата година президентът дойде тук, за да събере малко средства?
— И какви бяха политическите му стремежи? Имам предвид на Хановър.
— Всъщност той не се занимаваше много с политика. Имаше клиенти. Обаче чакай малко.
Джеф се върна обратно към компютъра си, натисна няколко клавиша и доволно се облегна назад.
— Ето така. Когато паметта ти изневерява…
Глицки се приведе напред на стола си.
— Какво намери?
Донъл Уайт, чернокож жизнерадостен мъж в средата на трийсетте, управляваше бензиностанцията на „Валеро“ на кръстовището на Оук и на Уебстър. Не беше собственикът, но работеше следобед шест дни в седмицата. Погледна показаната му от Кунео снимка на Миси Д’Амиен и кимна:
— Да, тя идва тук много често, всяка седмица или веднъж на две седмици. Сигурно живее наблизо.
— Вече не. — Кунео му разказа новините и продължи. — Въпросът е дали е идвала в сряда, за да напълни туба с бензин.
— Няма как да я видя, ако е идвала сутринта. — Мъжът отново сведе поглед към снимката и почеса късата си брада. — Обаче почакайте малко.
Стояха отпред до бензиновите колонки, а сега мъжът се обърна и се провикна към гаража, откъдето се чуваше рап.
— Джефи, излез за малко, ако обичаш!
Когато не получи никакъв отговор, Уайт влезе в гаража. След малко музиката спря, а Уайт и Джефи се показаха на късното следобедно слънце. Джефи беше млад и толкова намръщен, колкото Уайт бе жизнерадостен. Явно отегчен до смърт, той изви нагоре очи, докато стоеше прегърбен, пъхнал ръце в джобовете си, и слушаше защо е дошло ченгето. Най-накрая стигнаха до снимката и той кимна:
— Да — каза той. — Може и тя да е била.
Нещо в израза му учуди Кунео:
— Как така може да е била тя? Или е била тя, или не.
Младежът сви рамене:
— Ей, няк’ва жена си наля бензин. — Той погледна към колегата си: — Кой, каза, че търсят?
— Възможно ли е да не е била тази жена? — намеси се Кунео.
— Аз обядвам вътре — сви рамене младежът. — Тя напълни тубата, не резервоара. И я сложи в багажника.
— Каква беше колата?
Онзи пак завъртя очи.
— Май мерцедес. Не съм сигурен. Може би. Нещо такова.
Кунео отново вдигна снимката:
— Можеш ли да кажеш дали е била тази жена или не?
Джефи погледна по-внимателно този път, взе снимката и я приближи към лицето си.
— Виждал съм тази жена и преди… май. — Продължи да се взира. — Може и да е била тя, ама ако е била тя, беше с различна прическа. Не съм сигурен. Знам само, че беше бяла и хубава. Големи цици, никакви тлъстини. Готин задник.
— Помниш ли с какво беше облечена?
Младият механик отново завъртя очи нагоре и след това ги затвори.
— Май със синя риза, някаква лъскава. А, да, и слънчеви очила. Никога не ги сваляше. — Отново посочи към снимката. — Сега като гледам, може и да е била тя. Трудно ми е да кажа. Може и да не е била тя.
Привечер, във времето за коктейли, Максин и Джоузеф Уилис си бяха у дома, през няколко къщи от мястото, където се намираше домът на Пол Хановър. Пиеха коктейли „Манхатън“ в чаши с високи столчета и се канеха след малко да излязат на вечеря с приятели, но Кунео не остана с впечатлението, че посещението му ги притеснява. Поканиха го да влезе, предложиха му питие, но той отказа, а след това Максин обясни на Джоузеф какво е казала на Кунео предишната вечер. Докато тя говореше, тримата се върнаха до предния прозорец.
— Боя се, че идвам тук отново за същото нещо. — Кунео извади снимката и й я подаде. — Искаме да бъдем сигурни, че сте видели точно Миси Д’Амиен. Имате ли нещо против да погледнете снимката?
Максин остави питието си на една масичка отстрани и взе вестникарската изрезка. Погледна за малко през прозореца — припомняйки си момента — отново погледна снимката и категорично кимна веднъж:
