— Да, това е тя.
Джоузеф, вероятно четирийсет и пет годишен, беше много по-дребен от съпругата си. Нисък и много слаб, той вероятно не тежеше повече от седемдесет и пет килограма. Раменете му като че ли с мъка удържаха главата. Косата му, която не беше никак много, бе подстригана съвсем късо. Носеше очила без рамки, червена папионка и бяла колосана риза, червени пъстри тиранти и кафяви панталони от туид. Но някак безмълвно той излъчваше увереност и вътрешна сила.
Внимателно постави своята напитка до чашата на жена си, надникна към снимката над ръката на Максин, поклати глава и изрече с абсолютна сигурност:
— Това несъмнено е Миси Д’Амиен, обаче не мога да се закълна, че тя е жената, която видяхме онази нощ.
Максин се нацупи и го изгледа от глава до пети.
— Какви ги говориш, Джоузеф? Със сигурност беше тя.
Джоузеф леко постави ръката си върху нейната.
— Може ли да видя снимката, ако обичаш? — Беше самото олицетворение на благостта, както стоеше, протегнал другата си ръка към нея. Когато тя му даде снимката, той отиде до прозореца и застана там, където светлината беше по-добра, и разглежда снимката около минута. Най-накрая вдигна очи, погледна право към Кунео и поклати глава:
— Не съм сигурен.
Кунео издаде нисък, тих и монотонен гърлен звук. Максин се приближи до Джоузеф, издърпа снимката от ръката му и я приближи към лицето си. Докато я разглеждаше, Кунео попита Джоузеф:
— Къде точно се намираше автомобилът?
Мъжът посочи през прозореца същото място, което Максин бе показала на Кунео предишната вечер.
— Точно отсреща на улицата, през пет-шест коли, до уличната лампа.
— А какво беше колата? Помните ли?
— Не съм сигурен. Със сигурност беше тъмна. Черна.
— Беше черен мерцедес — каза Максин. — Клас С.
Джоузеф се обърна към нея, отново постави ръка върху нейната и каза:
— Възможно е да е била такава. Не обърнах особено внимание.
— Не гледаше колата, нали?
Той се усмихна търпеливо на съпругата си.
— Може би това е причината. — Сетне отново се обърна към Кунео: — Във всеки случай, тя отиде до колата, а ние се върнахме към напитките си. Което ми напомня… — Взе двете чаши и подаде питието на съпругата си.
— Забелязахте ли я да прави нещо до колата? — попита Кунео.
Джоузеф безмълвно се консултира със съпругата си и поклати глава.
— Не. Просто се приближи към вратата.
— Не към багажника?
— Не видях такова нещо. Максин?
— Не. Просто се качи и потегли.
Ниското тананикане на Кунео се бе превърнало в мелодия, но песента все още не можеше да се разпознае.
— Ако нямате нищо против, нека да се върнем отново на въпроса дали жената е била Миси Д’Амиен. Госпожо Уилис, вие твърдите, че е била тя.
— Мислех, че е тя.
— Но помните ли, че снощи, когато разговаряхме, споменахте, че е възможно да грешите? Помните ли това?
Въпросът не й хареса и тя се изпъна в цял ръст.
— Това беше, когато научих, че е загинала в къщата.
— Точно така. Тогава заключихте, че може би не тя е излизала от къщата и вероятно на улицата сте видели някой друг.
— Или че е излязла и по-късно се е върнала.
— Разбира се, вероятно точно така е станало, ако е била в къщата по време на пожара. Само че сега съпругът ви казва, че изобщо не е сигурен дали е видял нея.
Сега се обади съпругът:
— Възможно е да е била тя. Но има нещо… — Той се отдалечи на няколко крачки и застана в изпъкналата ниша на предния прозорец. — Видях я да излиза от къщата на Хановър и си спомням, че първо си помислих: „А, ето я и Миси“. Но след това нещо в походката й…
— По-точно в
Той сви рамене:
— Не знам точно какво е, но нещо остави у мен впечатлението, че това не е Миси.
— Значи сте познавали Миси? — попита Кунео.
— Разговаряли сме на улицата няколко пъти. В крайна сметка нали сме съседи. Не мога да кажа, че сме се познавали добре, но знаех коя е.
— Добре. Значи вие стоите тук и тя излиза от къщата на Хановър…
Джоузеф отпи от коктейла си и леко се усмихна:
— Сигурно съм я гледал малко по-продължително с ъгълчето на очите си.
— Само с ъгълчето ли, Джоузеф?
— Ами… — нежно докосна ръката й той и продължи: — Във всеки случай милата ми съпруга явно е забелязала, че гледам нещо, защото се обърна да види какво е.
— Само че — Кунео искаше нещата да бъдат кристално ясни, — до този момент жената от къщата на Хановър би трябвало да е дошла съвсем близо до прозореца. Нали вие ми казахте, че тогава сте я видели за пръв път, Максин?
— Беше точно тук — кимна Максин.
— Добре. Някой от двамата да си спомня с какво беше облечена?
— С нещо синьо — каза Джоузеф.
— С черно — обърна се към съпруга си Максин. — С яке. Кожено. Стига, Джоузеф. Знам какво видях, сигурна съм.
Джоузеф обясни явното противоречие:
— Отстрани ти си видяла само якето. Когато се показа за пръв път, якето беше разкопчано и отдолу носеше светлосиня блуза, лъскава. Блестеше на слънцето.
— С панталони или с пола?
Двамата се спогледаха:
— Панталон — единодушно отвърнаха.
— Значи панталон, синя риза, кожено яке. И е карала черен мерцедес.
— Така е, струва ми се — съгласи се Джоузеф.
Кунео също остана доволен. Само че не му звучеше като описание на Миси Д’Амиен.
9
Облечен само по риза, Глицки излезе от задната врата на Дизмъс Харди и спря на горното стъпало на стълбите към задния двор. Тъкмо беше оставил Трея, Франи и бебето в утробата й в кухнята. Вдигна поглед към лазурното небе. Слънцето още не се бе спуснало зад него и сянката от къщата на Харди се бе проснала върху цялата дълга и тясна морава в задния двор на Харди и наполовина нагоре по оградата, приблизително на височината, на която Франи бе подрязала буйните цъфнали рози — бели, червени, жълти, пурпурни, огненочервени.
Къщата на Харди се намираше на върха на невисок хълм и оттук Глицки виждаше окъпаните в слънце покриви на квартал Ричмънд чак до деловия център на града на около шест километра на изток. Върхът на Трансамериканската пирамида стърчеше някак налудничаво над ръждивочервения купол на синагогата на
