Аргело. Малко вдясно различи искрящата белота на църквата „Сейнт Игнатиъс“ на територията на университета на Сан Франциско. Тук-там някой прозорец отразяваше слънчевата светлина — малки диаманти, осеяли пейзажа. Нямаше и следа от мъгла, само съвсем лек ветрец, а вечерта бе топла.
До къщата под него чистофайникът Харди подреждаше въглища върху един вестник за покритото барбекю. Глицки го наблюдава как отброи някакъв несъмнено мистично точен брой брикети. Когато Харди поднесе клечка кибрит към хартията отдолу, димът започна да се издига нагоре към мястото, където седеше Глицки.
— Не се притеснявай — обади се Харди. — Димът се привлича от красотата.
Глицки изръмжа и прие думите му като напомняне да се премести.
— Знаеш ли — каза той, слизайки по стълбите, — можеш да си купиш барбекю на пропан за около стотина долара. Пускаш газта, натискаш едно копче и готово. Измислиха го преди няколко години, сигурно си чувал.
Харди отпи бира от бутилката си.
— Копчетата винаги се чупят и не работят.
— А този комин работи, така ли?
— Само почакай.
— Точно това имам предвид. Ами ако не искам да чакам? Или да се опушвам?
— Тогава, приятелю, просто не ставаш за барбекю, което предполага да не се бърза и, както навярно си забелязал, известно количество пушек. Когато човек пече нещо, особено на огън, то често пуши. Провери, ако не ми вярваш. Освен това никак не ми допада идеята да си имам бомба в двора.
— Бомба ли?
— Бутилката с пропана. Ако едно такова чудо избухне, ще взриви цяла сграда.
— И това според теб често ли се случва?
Харди отпи от бирата си и сви рамене:
— Достатъчно е да стане и веднъж.
— Не мога да променя мнението ти, нали? Нито за пропана, нито за каквото и да било друго.
— Обаче толкова ти е приятно да опитваш. Мисля, че веднъж успя да ме убедиш в нещо. Знам, че не беше да опитам студена консервирана шунка. Никога не бих направил подобно нещо.
— Знам, че успях да те накарам да носиш по-хубави обувки, отколкото носехме, докато патрулирахме.
— Ето виждаш ли? Макар да е било преди двайсет години.
— Беше преди трийсет години.
— Трийсет ли? — учуди се Харди. — Не думай! Не може да е било преди трийсет години. Това значи, че вече съм стар.
— Ти си много стар — каза Глицки, приближи се до скарата и докосна с длан комина. — А това нещо още не се е затоплило.
— Не искай да стане на секундата. Накрая винаги се нагрява.
— Паважът също в слънчеви дни, само че хората обикновено не се опитват да готвят отгоре. Сетих се за още един.
— Още един какво?
— За още един път, когато успях да те накарам да промениш мнението си. Накарахте да се кандидатираш за работа в прокуратурата, след като един бог знае колко години се бе скитал в пустинята.
— Само десетина. Освен това не беше пустинята, а в „Шамрок“. — Това беше барът, от който Харди притежаваше една четвърт. — Евреите като теб се скитат в пустинята. Добрите ирландци като мен намират умствен покой в доста по-влажна среда. Сещам се за „Гинес“, за някой по-лек коктейл от време на време.
— Може би си спомням по-добре от теб. Но фактът си е факт. Причината да практикуваш право и да забогатяваш е, че преди доста години те накарах да промениш мнението си.
Харди вдигна бутилката си:
— За което те поздравявам.
Глицки си дръпна един стол, за да седне до масата в двора. Харди се мотаеше с комина, повдигаше го, духаше в основата му, поставяше го обратно върху скарата. След това и той седна.
— Да благодарим на бога за топлата нощ.
Глицки не му отговори веднага. Когато реши да го направи, каза:
— Иска ли ти се някога да спреш?
— Да спра какво?
— Всичко. Промяната, новите и неочаквани преживявания, каквото е на ред.
— Тогава ще умреш — възрази Харди.
— Не говоря завинаги — поклати глава Глицки.
— Но ако си спрял, няма време и значи е завинаги.
— Да се престорим, че не е, става ли? Нали знаеш кои са любимите ми книги, на Патрик О’Брайън? Филма „Господар и командир“? Такива книги.
— Какво за тях?
— В тях непрекъснато вдигат един тост — „Дано не се случва нищо ново“. Точно така се чувствам. Че би било хубаво да поспра само за малко. Когато нещата са хубави.
Харди метна кос поглед към приятеля си над масата. Такъв разговор не беше типичен за Глицки.
— Нещата наистина са хубави — каза той. — Да чукаме на дърво да си останат такива. — Той почука по масата с кокалчетата на пръстите си и сниши глас: — За Кунео ли си мислиш?
Глицки следеше с пръст грапавините на масата.
— Малко.
— Малко, но през цялото време.
— До голяма степен — кимна Глицки.
— И аз.
— И чакаш всичко да свърши.
— И това, обаче може и да не стане така. — Харди погледна към приятеля си. — Добре ли си?
— Точно в този момент да. Обаче нещата ще се променят, защото винаги става така.
— С Кунео ли имаш предвид?
— Да, обаче и с други неща — посочи той към къщата. — Бременността…
— Смятах, че с нея всичко е наред.
— Така е — тежко въздъхна Глицки. — Непрекъснато си повтарям, че човек може да преживява щастливи моменти от време на време и това не означава, че след това ще бъдеш вечно прокълнат.
— Искаш да кажеш, че когато всичко е наред, след това нещата могат да се развиват само в отрицателна посока?
— Може би.
— Според друго мнение биха могли да станат още по-хубави.
— Не особено често.
— Разбира се, твоята вечно оптимистична натура би казала точно това. Само че наистина е възможно. Понякога се случва. — Той завъртя бирената си бутилка върху масата. — Не бях съвсем сигурен, когато двамата с Франи решавахме дали да се опитваме тя да забременее с Винсънт. Смятах, че с Век вече съм ударил джакпота — имахме здраво малко момиченце, бяхме спечелили. Най-добре да благодарим на съдбата и да спрем дотук. Но когато се роди Вини, направо ми се стори върха на сладоледа.
— Може би за това става дума — съгласи се Глицки. — Проблемът с второто дете. Може пък да не е наред. Бебето.
— И защо да не е? Рейчъл е добре. Другите ти деца също са здрави. Двамата с Трея имате хубави гени. Какъв е проблемът?
— Нищо, освен че, както каза ти, децата ми винаги са били добре.
— И имаш чувството, че насилваш късмета си?
— Нещо такова — кимна Глицки.
