— А нещастник като теб не заслужава да бъде щастлив?
— И това го има.
— Не знам. Чувство за вина, може би.
— За какво.
Глицки замълча.
— Може би за онова, което направихме.
Харди изчака за миг, след това прошепна:
— Нямахме избор. В противен случай щяха да ни избият.
— Знам.
— Това е истината, Ейб.
— Знам — повтори. — Знам.
— Ами тогава? Защо се чувстваш виновен?
— Няма причина. Прав си. Може би е някакво най-общо чувство. Първороден грях. Може би просто не ни е писано да сме щастливи. Искам да кажа, че животът на хората просто не е щастлив.
— Освен когато е щастлив.
— И точно затова — каза Глицки, — ако в момента, тази вечер, всичко можеше да си остане каквото е, щях да бъда много доволен.
— Знаеш ли, че в момента се намираш опасно близо до признанието, че си щастлив?
— Допускам, че в известен смисъл е така. Сравнително.
— Боже, овладей се, Ейб — възкликна Харди. — Ще си докараш херния от толкова ентусиазъм.
— Просто не мога да повярвам — казваше Глицки пред приятелите си около масата за вечеря час по- късно, — че Хановър е бил толкова голям играч, а са знаели толкова малко хора.
— Може би точно затова е бил толкова добър — отбеляза Харди. — Искам да кажа, че едва ли някой следи всички подробности по договорите на общината за вдигането на коли с „паяци“, колкото и да са интересни.
Франи остави вилицата си.
— Нали не смяташ наистина, че може да убият човек заради това?
— Бизнесът с общинските „паяци“ струва петдесет милиона долара. Десет милиона годишно в продължение на пет години. Мога да убия Диз за половината от тази сума.
Харди кимна в знак, че оценява комплимента.
— Но тогава кой е заподозреният? — попита той.
Мъжете седяха един срещу друг на масата, а жените — отстрани. Изядоха печеното си филе от камбала и зеления грах и явно на никого не му се ставаше, за да разчисти. При споменаването на евентуален заподозрян в убийство Глицки не можа да се сдържи и се наведе напред, искрено развълнуван:
— Точно тук става интересно. „Тау/Холдс“ получава договора вече двайсет години. Някой може ли да познае колко оплаквания са постъпили само през последните две години? При това не говоря за оплаквания от хора, чиито коли са били вдигнати? Говоря за оплаквания от престъпления. За крадене на пари, на радиоапарати и CD плейъри и на всякакви други неща от колите, за продажбата на колата на части, за изгубването на коли и така нататък? Знаете ли колко?
— Колко коли вдигат? — попита Харди.
— Около осемдесет хиляди годишно.
Цифрата накара Франи да се оживи.
— Не, не може да бъде. Само в града?
— И това е годишно — кимна Глицки. — Огромна цифра.
— Чакай малко — прекъсна го Харди. За миг затвори очи и забарабани с пръсти по масата. — Това прави около хиляда и петстотин на седмица. Мисля, че е постижимо. Двеста коли дневно.
— Малко повече. — Глицки обичаше подробностите. — Така, да се върнем на въпроса колко оплаквания от криминални деяния е получавала общината.
— По едно на ден? — предположи Трея.
— Повече.
— Сто и шест? — попита Франи.
— Щом искаш да се майтапиш — разпери ръце Глицки. — Средно по три и половина дневно. Всеки божи ден.
— И това са хората, които общината мъдро е удостоила с договор от колко години? — попита Харди?
— Почти двайсет години — каза Глицки. — И не забравяйте, десет милиона годишно.
— Без да включваме онова, което крадат, допускам — отбеляза Трея.
— Точно така. Без него.
Трея изопна гръб и се обърна към съпруга си:
— Кларънс знае ли тези цифри?
Глицки поклати глава:
— Обикновено прокурорът не е замесен. Може би знае за някои индивидуални оплаквания, но не познава цялата картинка.
— Защо не? — попита Франи. — Не трябва ли някое официално лице да знае за това? Ти си разкрил всичко само за един ден, Ейб.
— Само защото търсех нещо за Хановър, а името му се появи в тази статия.
— Където пишеше какво? — попита Харди.
— Ами, по ирония на съдбата статията дори не беше за него, не цялата. Беше за „Тау/Холд“. Миналата година от „Кроникъл“ направили разследване, макар че историята била погребана някъде на задните страници. От написаното излиза, че „Тау/Холд“ просто са наели няколко неподходящи субекта и това е всичко. Всички били отдавна уволнени. Не било системна проява в бизнеса им. И със сигурност не било свързано с ръководството на компанията.
— Не — обади се Трея с убийствена ирония, — разбира се, че не може да е свързано с това.
— И какво е станало? — попита Франи. — Искам да кажа, къде е замесен Хановър?
Глицки замълча, наля си малко вода и се наслади на момента.
— Явно „Тау/Холд“ има връзки с наскоро починалия наш бивш кмет, господин Уошингтън.
— Защо ли предчувствах нещо такова? — обади се Харди.
— Защото си проницателен съдник на работата на общината. Оказва се, че Уошингтън усетил как положението около тези оплаквания започва да се нажежава. Затова при изтичането на последния договор той не го продължил автоматично, както направил предния път.
— Без да го пусне на търг? — попита Харди.
— Да. Единствените изпълнители. Имаме много такива тук. „Тау/Холд“ не са се явявали на търг през последните петнайсет години по време на управлението на четири администрации.
— Представяте ли си — обади се Франи, — явно са вършили чудесна работа!
— Както видяхме, скромно чудесна — каза Глицки. — Но не толкова страхотна, че Уошингтън да не им отправи предупреждение.
— И какво е направил той? — попита Трея.
— Подновявал е договора им месец за месец, което явно доста ги е понапрегнало, както става ясно от оплакванията. Цифрите, за които споменах, са след като договорът им е изтекъл.
Харди остави на масата чашата с виното си.
— А защо Уошингтън просто не ги е уволнил?
Този път Глицки наистина се усмихна:
— А, ето че наближаваме до същността. Не ги е уволнил, защото шефът на предизборната му кампания — добре познатият на всички ни Нилс Гранат, нали? — всъщност работи като лобист, а по някаква случайност един от най-големите му клиенти била фирмата „Тау/Холд“.
— Колко голям? — попита Трея.
— Хонорар от четвърт милион долара годишно. Откакто минали на месечни договори.
— Нуждая се от повече такива клиенти — подсвирна Харди.
— Затова Гранат в основни линии е оправдавал „Тау/ Холд“ пред кмета — каза Трея.
