пита. От негова гледна точка това бяха всичките пари на света.

Натисна звънеца и се заслуша как отеква зад двойната врата — гравирано стъкло и тъмно резбовано дърво. След продължителна тишина зад стъклото се появи ниска женска фигура и отвори вратата. Беше облечена с черна униформа с бяла престилка, усмихна се официално и след като видя, че Глицки е цветнокож и е облечен съвсем непретенциозно, каза:

— Доставките се правят на задния вход.

Глицки извади портфейла си и показа значката.

— Аз съм заместник-началникът на полицията инспектор Ейб Глицки. Може ли да разговарям с господин Гранат?

— Имате ли уговорена среща?

— Не, госпожо. Надявах се да го хвана у дома.

— По официален полицейски въпрос ли?

— Просто бих искал да поговоря с него, ако може да ми отдели минутка.

— Разбира се — отговори жената. — Ще проверя дали е свободен. — Тя се обърна, но явно й хрумна нещо, защото отново се извърна към него. — Бихте ли искали да изчакате вътре?

Глицки прекоси прага на къщата и наблюдава как прислужницата се отдалечава по дългия коридор и след това завива наляво и се изгубва от погледа му. Остави го да чака, стъпил върху един бургундско червен ориенталски килим, който беше малко по-голям от дневната на Глицки, само че при все това не стигаше чак до стените на фоайето. Навън грееше слънце, зад гърба му имаше прозорци, а огромният полилей с петдесет крушки беше запален, обаче въпреки това вътре беше сумрачно. От останалата част на къщата не се чуваше никакъв шум и едва след време Глицки долови тиктакането на часовник, макар да не успя да разбере къде е източникът му. Погледът му се насочи към картините — големи маслени платна в солидни полирани и позлатени рамки, — които бяха окачени по стените между вратите. Бяха много потискащи, отсъди той — в черно и червено, в телесни цветове и в червеникавокафяво. Имаше еротични обертонове, сексуално двусмислени — намеци за голота сред промишлена пустош, глутница кучета, скупчени над нещо не съвсем различимо в един изпъстрен с графити вход.

— Харесват ли ви картините ми?

Учуден — откъде се беше появил мъжът?, — Глицки се завъртя и установи откъде. Една врата в лявата стена беше отворена, благословено осветена и дори подканяща.

— Не бих казал, че ми въздействат.

— Да, предполагам, че човек добива вкус за тези неща. Напрежението дали нещо ужасно тъкмо се е случило, или пък предстои да се случи.

— Имам предостатъчно от това в работата си — поклати глава Глицки.

— Да, разбира се. Допускам, че е така. — Мъжът протегна ръка и разкри редица съвършени зъби под тънките си посребрени мустаци. На ръст беше почти колкото Глицки, но беше малко по-слаб. Имаше гъста прошарена коса. Дори у дома в почивния си ден той бе изискано облечен — черен мериносов пуловер, бежови панталони и скъпи на вид мокасини. Красив и самоуверен мъж.

— Нилс Гранат — представи се той, стисна ръката на Глицки и срещна погледа му. — Срещали сме се и преди, нали?

— Да, господине, няколко пъти в общината. Не бях сигурен дали ще си спомните.

Гранат леко изви устни нагоре и докосна челото си.

— Помня хората. Може би това ми се удава най-добре. Какво мога да направя за вас, господин началник? Мога ли да използвам това обръщение?

— Добре.

— Искате ли да седнем в библиотеката? — посочи той с пръст зад гърба си. — Ето тук. — Без да дочака отговора на Глицки, той мина през вратата и влезе в голямата, просторна и приятна съседна стая. — Фоайето е малко мрачно, нали? — подметна той през рамо. — Може би трябва да оставям страничните врати отворени, за да влиза светлина. Само че в момента не очаквах никого, особено в неделя сутрин. — Обърна се, убеден, че Глицки го е последвал, и когато се увери, че е така, му направи знак да седне на един червен кожен диван. Самият Гранат завъртя стол с висока облегалка, настани се в него и кръстоса крака. — С какво мога да ви помогна?

Дори да имаше усещането, че посещението на висш полицейски служител в дома му без предупреждение и рано сутринта означава, че е в беда, той с нищо не се издаде.

Глицки се приведе напред към предния ръб на дивана и веднага мина на въпроса:

— Разследвам убийството на Пол Хановър.

— Боже! Истинска трагедия!

— Да, господине, само че е и нещо повече. Някой го е убил.

— Така се говори — кимна Гранат.

— Не вярвате ли?

— О, не, нямах това предвид. Разбира се, че вярвам. Нали е бил застрелян преди пожара? Исках само да кажа, че досега не съм чул някой да е заявил категорично, че той е бил основната мишена.

— Имате предвид жената ли?

— Да. Нали тя е имала някак… може би не трябва да го казвам.

— Не. Говорете каквото искате. На този етап ме интересува всичко, което бихте могли да знаете.

— Е, не мога да кажа, че знам нещо. Просто тази… Миси, нали така?… Знаете ли, тя просто се появи един ден, а на следващия ден вече беше с Пол — свършен факт. Не че не беше красива, но някак не изглеждаше съвсем като… една от нас в известен смисъл. Може би говоря малко разбъркано.

— Значи мислите, че някой от миналото й може да е…

Гранат поклати глава:

— Не бога да кажа, че мисля нещо конкретно. Може би причината е, че е чужденка. Французойка, струва ми се. Във всеки случай, когато научих за убийствата, най-напред се запитах за произхода й и за враговете й, а не за тези на Пол.

Пол беше много харесван човек, всички го уважаваха. Не само тук, но и във Вашингтон, навсякъде. Той сближаваше хората и работеше изключително много на различни фронтове. Познавах го много добре, както сигурно знаете, и не мога да си представя някой да иска да му навреди, още по-малко пък да го убие. Просто не виждам смисъла.

— Значи първоначалното ви усещане е, че това има нещо общо с Миси?

— Повече, отколкото с Пол. Да.

— Това е интересно — облегна се назад Глицки.

— Знаете ли нещо за нея? Не че е моя работа.

— Не много — призна Глицки.

— Е — разпери ръце с дланите нагоре Гранат, — но идвате да говорите с мен. За Пол ли? Значи става дума за вдигането на автомобилите.

— Все пак трябва да се започне отнякъде — почти извинително каза Глицки.

— Да, разбирам. Така е. — Гранат се облегна в стола си, а ръката му остана изпъната, успоредно на редицата книги зад него. — Е, аз сигурно ще бъда първият, който ще признае, че в тази работа е малко напрегнато, макар че това ни най-малко не означава, че насилието е често използвано средство за преговори.

— Но не непременно нечувано.

Гранат поклати глава:

— Всъщност не ми е известно напоследък „Тау/Холд“ да са прибягвали до насилствени тактики. Това е една от причините, поради които ме ангажираха. За да направят нещата по различен начин.

— Но сега, след като кметът Уошингтън си отиде…

— Все още имаме кмет — усмихна се лобистът, — и градът все още има нужда от опитна компания, която да се справя с извозването на буксир. Въпреки онова, което сигурно сте чули, все още не е взето окончателно решение.

— Да, разбрах. Всъщност донякъде точно това имам предвид. Сега, след като Хановър е извън играта, „Бейшор“ се лутат…

Сухият смях на Гранат го прекъсна:

Вы читаете Мотивът
Добавить отзыв
ВСЕ ОТЗЫВЫ О КНИГЕ В ИЗБРАННОЕ

0

Вы можете отметить интересные вам фрагменты текста, которые будут доступны по уникальной ссылке в адресной строке браузера.

Отметить Добавить цитату