Дори и да са се карали, някой ги е убил. Така че какво значение има дали са се карали за нещо?
— Да, права сте, няма значение — каза Глицки. — Извинете, че ви отнех толкова много време. Просто се опитвам да проумея всичко това. Кой би могъл да желае смъртта му?
— Ами, не ми се иска да го кажа, но…
— Продължавайте.
— Просто… разговаряхте ли със семейството му? Те никак не бяха доволни от връзката му с Миси. И той не беше доволен от тях.
— Децата му ли имате предвид?
Тя кимна.
— Непрекъснато го тормозеха. Миси искала парите му. Той трябвало да внимава, да я накара да подпише предбрачно споразумение, говореха му лоши неща за нея. Той спомена, че може и да промени завещанието си преди сватбата, ако продължават в същия дух.
— Каза ли им това?
— Не знам. Да, струва ми се. Каза им — може би не го бе направил наистина, само ги предупреди.
В желанието си да бъде изчерпателен на тази ранна фаза на разследването Глицки имаше нужда от факти, въпреки че впоследствие те можеха да се окажат без връзка със случая. Затова в края на срещата си с Чо той установи, че преди Хановър да предаде в ръцете на Миси ремонта на къщата, той лично бе платил първите няколко сметки по време на фазата на проектирането. Компанията „Джеймс Леймар Констракшън“ фигурираше в телефонния указател, както и самият господин Леймар. Глицки позвъни и понеже човекът си беше вкъщи, този ден той успя да осъществи хеттрик.
Половин час по-късно спря пред доста голяма двуетажна къща с гипсова мазилка на Куинтара Стрийт, в жилищните авенюта на квартал Сънсет. Гол до кръста мъж работеше с дълги пластмасови тръби в канавката близо до къщата, а потният му широк гръб лъщеше на слънцето. Щом чу шума от колата на Глицки, той се изправи, изтупа ръцете си една в друга, след това ги избърса в джинсите си.
— Глицки?
— Да, господине.
Леймар беше едър, красив и оплешивяващ мъж с добре развити гърди, големи ръце и с татуировка на рамото, която представляваше сърце с надпис Маги. Примижа срещу слънцето, направи няколко крачки в разкопания си преден двор и подаде изцапаната си ръка.
— Джим Леймар. Приятно ми е.
— На мен също. Напоителна система ли монтирате?
— Да, знам, нелепо е, напи? — Той се обърна и изгледа канапите, които беше изкопал. — Като че ли най-мъгливото място в Америка се нуждае от допълнително напояване. Само че жена ми реши така бог знае по каква причина и това сложи точка по въпроса. — Той избърса челото си и остави мръсна следа. — Казахте, че искате да ме питате нещо за ремонта на Хановър?
— Ако нямате нищо против.
— Не, нямам нищо против, но направо ме боли сърцето, като си помисля колко работа хвърлихме в онази къща, а всичко стана на пепел. Мястото беше много хубаво. Хората също, разбира се. Истинска трагедия.
— Добре ли ги познавахте?
— Ами… бяха ми клиенти. И преди съм работил за него, ремонтирах му кухнята може би преди три години и всичко мина много добре. Така че отново ме потърси за работа.
— Само че този път работехте предимно с жената?
— Не просто предимно. Тя подписваше чековете, така че тя беше клиентът.
Глицки си отбеляза тази информация.
— Как се работеше с нея? — попита той.
— Не правеше никакви компромиси, но в поведението й нямаше нищо лично. Просто искаше нещата по определен начин и ако не ги направехме така, ни караше да ги повторим — чак до дъските на пода, ако се наложи. Предпочитам това пред някой, който седемнайсет пъти си променя мнението.
Нещо в думите на Леймар привлече вниманието на Глицки.
— Значи казвате, че не е правила много промени в хода на работата?
— Не. — Мъжът се замисли още малко. — Ако искате да видите, имам всички поръчки за промените…
— Няма нужда. Просто отнякъде чух, че е искала още и още.
— Не повече от всеки друг. И по-малко от някои хора. Не, всъщност просто направихме добър проект, запретнахме ръкави и го изпълнихме.
— Значи първоначалната сума беше около милион долара?
Леймар се изсмя високо:
— Един милион долара ли? Допускате ли, че работя поръчка за един милион долара и сам си поставям напоителната система? — Той поклати глава през смях. — Един милион долара. Мили боже! Един милион е брутният ми приход през най-добрата ми година. Брутният. Поръчката на Хановър беше хубава — направо страхотна, признавам, — само че струваше около петстотин хиляди, може би малко повече. И ние точно за толкова го изпълнихме. Приблизително. Къде сте чули, че е струвало един милион?
— От няколко места.
— Е, можете да отидете и да им кажете, че направо са откачили. Ако искате, ще ви покажа сметките си.
— Няма нужда — Глицки също избърса челото си. Слънцето печеше вече точно над главата му, температурата беше над двайсет и пет градуса, почти максималната за Сан Франциско. — Добре, да оставим въпроса с парите. Бих искал да елиминирам вероятността тя да е била мишената, а не той, затова се надявам да открия някой, който да я е познавал малко по-добре, да разбера дали е имала врагове.
— Които биха искали да я убият?
— Може би.
— Това би било твърде преувеличено — поклати глава мъжът. Позамисли се малко и каза: — Освен ако не е имала друг преди Хановър.
— Имате ли усещането, че е имало.
— Не. Просто тя беше… — погледна той през рамото си. — Не искам Маги да ме чуе, само че тя беше невероятно привлекателна жена. Хората от екипа ми се сменяха, за да работят в къщата и да могат да я видят. Ако е зарязала някой тип заради Хановър, мога да допусна той да е искал да си го върне и на двамата.
— Тя или Хановър споменавали ли са нещо, което да ви наведе на такава мисъл?
— Не. Не сме разговаряли на лични теми. Те ми бяха клиенти, това е. Не бяхме от една и съща социална среда. — Той посочи с жест наоколо: — Както вече сигурно сте се досетили.
Дизмъс Харди слезе по стълбите след необичайна за него дрямка в събота следобед и откри Ейб Глицки в кухнята си да помага на Винсънт да нареже зеленчуци върху една дъска на плота. Двамата работеха мълчаливо до бързо смаляващата се купчина домати, лук, чушки и бамя. Когато застана на вратата, Ейб Глицки погледна към него и каза достатъчно високо, за да го чуе:
— Ето го, Вин, ще ти кажа по-късно.
Харди се приближи към сина си и сложи ръка на рамото му.
— Казвал ли съм ти индианското име на чичо Ейб, Вин?
— Индианското му име ли?
— Танцуващият с вълци и други подобни, нали се сещаш, фраза, която запечатва най-характерното за един човек. Ейб е Хора, които не се смеят. Защо ли? Защото винаги е заобиколен от хора, които не се смеят. Само че все пак смятам проливането на истински сълзи за малко преувеличено.
— Заради лука е — обясни Винсънт.
— Всички така казват — каза Харди и метна парче домат в устата си. — Какво правите, момчета?
— Супа от бамя — обясни Вин. — Трябва ми за училище в понеделник и исках да пробвам.
Харди стисна рамото на сина си:
