— Обичам това момче. Направи я люта.
— Мисля да се обадя на Трея и да поканя и нея — каза Глицки.
— Ще бъде чудесно, защото обичам жена ти дори повече, отколкото обичам теб, само че нали скоро ни бяхте на гости? Струва ми се, че беше вчера?
— Наистина беше вчера. Може би просто трябва да се пренесем у вас, понеже така и така прекарваме много време тук. Ще си спестим доста пари от наема. Освен това, Вин, ще натрупаш достатъчно опит с малки деца, който ще ти потрябва по-късно, когато имаш собствени деца.
— Аз няма да имам деца.
— Разбира се, че ще имаш.
— Не, няма. Аз ще бъда богат ерген.
— Благородно призвание — отбеляза Харди. — А как смяташ да забогатееш?
— С лотарията.
— От теб го е прихванал — стрелна Харди с поглед приятеля си. — Възрастните хора в тази къща не играят на лотарията. И знаеш ли защо? Защото ние умеем да работим с цифри, а лотарията е изпитание за хората, които не се справят с математиката. Струва ми се дори, че съм ти споменавал за това и преди.
— Не слушай баща си, Вин. През няколко седмици има печеливш от лотарията, така че имаш не по-лоши шансове от всички останали.
Харди изпепели Глицки с поглед и каза:
— Жал ми е за теб! — сетне погледна към сина си: — Имаш ли резервен план как да забогатееш?
— Ако нещата се закучат, винаги мога известно време да бъда кинозвезда.
— Ето това е то — гордо каза Глицки. — План Б е готов.
— Само че обикновено кинозвездите не се ли изключително привлекателни? — попита Харди.
Вин погледна Глицки и изсумтя театрално:
— Дълбоко ме нарани.
— Чух.
— Непрекъснато го прави. Не ми е останало никакво самоуважение.
Харди спря, както гризеше една червена чушка:
— Ще оживееш, обещавам ти. Дори не знаех думата самоуважение, когато бях дете.
— Това не са ли две думи? — попита Глицки.
— Сложна дума е — обясни Вини. — А татко не я е знаел като дете, защото думата е измислена едва през Ренесанса.
Харди прикова смразяващ поглед върху сина си, след това каза:
— Жалко, че индианското име на Ейб вече е заето. — След това насочи вниманието си към Глицки. — За момент коравосърдечно ще изоставя обсъждането на бъдещите планове на сина си за богатство и световна слава, за да те попитам какво всъщност търсиш тук?
Глицки остави ножа си на масата:
— Тази сутрин разговарях с Гранат за бизнеса с вдигането на автомобили. И понеже така и така бях наблизо, реших да се отбия, понеже снощи ми се стори, че това те заинтригува. Той твърди, че никой от познатите му не би си помислил дори да прибягва до насилствени методи, за да постигне деловите си цели. Мисля, че това бяха точните му думи.
— А ти какво очакваше? Да не искаш да ти каже, че разполагат с бойна група, която очиства онези, които се изпречат на пътя им. Въпреки това мисля, че теорията си я бива.
— Смятам да проведа няколко разговора с управителите на „Тау/Холд“ и да видя дали някой от тях няма да се притесни. А междувременно говорих и със секретарката на Хановър. Според нея е някой от семейството, който се притеснява да не изгуби наследството.
— Вече си имаш такъв човек. Как се казваше — снахата?
— Катрин Хановър, обаче аз не смятам така. Не допускам, че толкова открито би казала мотива си, ако е замесена. Въпреки това връзката със семейството е съвсем ясна. Обаче знаеш ли кое е най-интересното?
— Принципът на неопределеността?
— Какво?
— Най-интересното нещо. Принципът на неопределеността. Всъщност квантовата механика като цяло. Всичко в нея е ужасно интересно, обаче не съм сигурен, че разбирам по-голямата част.
Глицки отново взе ножа си, върна се до дъската за рязане и поклати глава:
— Защо разговаряш с баща си, Вини?
— Може би защото е толкова хубаво, когато разговорът свърши!
— Може би.
— Добре, добре — каза Харди. — Съжалявам, ако съм засегнал всички деликатни чувства в кухнята. Предавам се, Ейб. Кое е най-интересното нещо?
Той отново остави ножа си.
— Миси Д’Амиен не е похарчила един милион долара за ремонта на къщата.
Харди се облегна на плота и скръсти ръце:
— Малцина от нас го правят, Ейб. И защо това е толкова интересно?
— Защото всички, с които съм разговарял досега, го твърдяха. Секретарката на Хановър, снахата, Кунео. Споменаваха все тази цифра.
— И какво означава това?
— Ако е така, това означава, че са изчезнали половин милион долара.
— При кого са? Къде са отишли?
— Точно там е въпросът.
Бек членуваше в почетното общество в гимназията си, а едно от изискванията на организацията беше да се посещават общински извънучилищни мероприятия, в конкретния случай да се почистят някои градски паркове и други обществени места по линия на програмата за отстраняване на графити, започнала малко противоречиво.
Харди и Франи окачествиха като „характерна само за Сан Франциско особеност“ факта, че програмата създадена с цел да бъдат почистени част от най-неприличните рисунки, които скверняха почти всеки квадратен сантиметър от стените в някои квартали — бе обсъдена разпалено и почти бе отхвърлена в района на училището, понеже почистването представлявало потискане на артистичното себеизразяване на проблемните деца в града. Жителите на Сан Франциско и родителите, както и почти половината училищно настоятелство, се придържаха към убеждението, че пръскането на думи като „FUCK“ и други творчески епитети със спрей по билбордовете и по пейките на автобусните спирки и навсякъде другаде, където ти скимне, явно има терапевтичен ефект и се отразява добре на самоуважението на децата. Отново тази дума.
Все по-вбесена, Франи най-сетне се бе присъединила към дискусиите и в подкрепа на усилията на децата през последните няколко уикенда тя ходеше заедно с дъщеря си и нейните приятели, въоръжени с кофи и с почистващи препарати, и подпомагаше почистването. Току-що се бяха прибрали.
Момчетата все още приготвяха супата от бамя — Харди с току-що отворена бутилка бира до себе си белеше скариди над мивката, Глицки режеше френските наденички, а Винсънт махаше семето и кълцаше лютите червени чушлета.
— Какво готвите? — провикна се Ребека още от вратата. — Страхотно мирише! — Стъпките й се превърнаха в бяг по коридора и след минута тя влетя в кухнята. Последваха прегръдки. — Чичо Ейб! В два последователни дни! Здрасти, татко! Какво готвите, момчета? — Застана до печката с дървена лъжица в ръка. — Какво е това?
Вин се стрелна през стаята:
— Не, не, не, не! Никакво опитване! Това е вечерята, Франи се показа на няколко крачки зад дъщеря си.
Разчорлената й червена коса, която бе оставила да расте вече няколко месеца, се спускаше под раменете й, а страните й бяха зачервени, след като цял ден бе стояла на слънце. Беше облечена в къси панталонки с цвят каки и с розов потник, а зелените й очи искряха.
