За миг Харди изпита толкова силна радост, че сякаш го прониза горещо острие в сърцето.
Слънцето се бе спуснало достатъчно ниско в късния следобед, проникваше през панорамния прозорец в предната част на къщата и по дюшемето в трапезарията се стелеше алено сияние, което се отразяваше нагоре и чак в кухнята. Зад гърба му прозорецът над мивката беше отворен и все още нетипично топлият за сезона вятър гъделичкаше тила му. Уханието на супата от бамя беше опияняващо, двете жени в семейството му се усмихваха и бяха толкова прелестни, че направо не му се вярваше, а синът му и най- добрият му приятел работеха заедно с него, за да приготвят нещо, което всички щяха да похапнат с удоволствие. Всичко, което му беше скъпо, бе близо до него, на сигурно място и защитено в тази стая и в този съвършен ден.
Затвори очи за миг под наплива на чувствата.
— Добре ли си, скъпи?
Франи бе застанала пред него, положила ръка на рамото му и с тревожно изражение на лицето.
Харди примигна няколко път, наведе се напред и бързо я целуна по челото. Моментът отлетя, незабелязан от всички останали — които все още се препираха заради супата, — но Франи му метна последен загрижен поглед, преди той да й каже:
— Всъщност съм твърде добре. Това е. Твърде добре.
Той я придърпа към себе си и я притисна, като си припомни думите от тоста на Ейб. Дано никога нищо не се променя.
Телефонът на плота до дъската за рязане на Винсънт иззвъня.
— Да си звъни — каза Харди. — Не искам да разговарям с никого.
Само че Винсънт вече беше грабнал слушалката още при първото иззвъняване и слушаше.
— Момент моля — каза той. — Да му кажа ли кой се обажда? — Той подаде телефона на баща си. — Катрин Хановър.
Глицки го изгледа сепнато. Харди отвърна на погледа му, сви рамене, пое слушалката и се обади.
12
— Дизмъс?
Стиснал слушалката, Харди се качваше по стълбите към спалнята си. Лицето му доби озадачено изражение, когато непознатата жена се обърна към него на малко име. Не се съмняваше, че тя е потенциален клиент, затова изобщо не се замисли за тази необичайна фамилиарност. Все пак в гласа му се долавяше въпросителна нотка:
— Да, Дизмъс Харди е на телефона.
Закова се на място по средата на стълбите.
— Катрин…?
— Хановър. В момента.
Харди установи, че не му хрумва какво да отговори. Няколкото секунди, преди отново да е в състояние да говори, му се сториха много дълго време.
— Катрин — каза той най-сетне. — Как си? — След това мъчително се напрегна да каже още нещо: — Как беше през цялото това време?
Чу гърлен смях, който отекна някъде дълбоко в съзнанието му.
— Имаш предвид последните трийсет и седем години? Добре, макар че, боя се, в момента не съм особено добре. Неприятно ми е, че се свързвам с теб при такива обстоятелства, но не знам на кого другиго да се обадя. През всичките години често си мислех дати звънна, но винаги си казвах, че може би просто ще се срещнем някъде случайно. Градът не е чак толкова голям.
— Да, така е. През цялото време ли живя тук?
— През повечето време. След колежа и след няколкото години в Бостън. Знам, че ти си живял тук. Четох за теб във вестника. — Чу я да въздиша. — Както и да е. Обаждам ти се, защото имам нужда от адвокат. Оказва се, че съм заподозряна по дело за убийство.
— Да, знам.
— Знаеш ли? Вече?
— Искам да кажа, че чух името Катрин Хановър, но не знаех, че става дума за теб. — Следващите думи му се изплъзнаха, преди да успее да ги улови: — Смятах, че никога няма да смениш името си.
— Не възнамерявах, но явно за Уил беше важно, затова когато ножът опря до кокал, просто зарязах възвишените си принципи и продадох предишните си феминистични убеждения. Ами ти? Нали никога нямаше да работиш на твърдо работно време?
— Туш. Предавам се.
— Няма нищо. Звучиш точно както преди.
— Ами… въпреки това съжалявам. Нямам представа защо стана така.
— Няма проблем, наистина. — Отново се разнесе странно мнемоничният гърлен смях. — Може би още се чувстваш виновен заради начина, по който ме заряза.
— Може би — каза той и додаде, отново без да се замисля: — Възможно е това да е причината. — Не беше сигурен какво точно казва, защото не бе мислил за нея от десет години.
Франи се появи под него на стълбите и със загрижено изражение го попита само с устни дали всичко е наред.
Харди кимна, усмихна се на жена си, след това се обърна и продължи да се качва по стълбите.
— И сега имаш неприятности?
— Така ми се струва. Тази сутрин идваха полицаи със заповед за обиск и претърсиха дома и колата ми.
Харди седна в креслото в спалнята си. Това беше нещо ново и новината все още не беше стигнала до ушите му. Ако вече бяха издействали заповед за обиск, случаят беше стигнал много по-далеч от случайно подозрение въз основа на евентуален мотив. Някой, въвлечен в разследването, вече се бе заел с доказателствата. И това със сигурност не беше Ейб, защото той щеше да му спомене за това снощи или долу само преди няколко минути. Оставаше да е Кунео и от тази мисъл стомахът на Харди се сви.
— Значи вече си разговаряла с полицията?
— Няколко пъти.
— Без адвокат?
— Не смятах, че ми трябва. Не знаех, че съм заподозряна. Първият път беше на мястото на пожара…
— Била си там?
— Да.
— Защо?
— Защото гореше къщата на свекъра ми, гледах репортажа по новините и отидох да видя какво става и дали не мога да помогна с нещо.
— И разговаря там с ченгетата?
— Да, с някой на име Кунео. И с инспектора по палежите. След това говорих и със заместник-началника Глицки. Само че те просто ме разпитваха за Пол. Свекъра ми. Пол Хановър.
— И това знам.
— Откъде знаеш?
— Случаят е много нашумял, Катрин. Всички в града знаят за него.
Гласът в телефонната слушалка прозвуча плахо:
— Така е, разбира се. Да не искаш да ми кажеш, че не е трябвало да говоря с полицията? Опитвах се да им съдействам.
Харди потърка челото си с една ръка и каза:
— Не. Добре е, че си им съдействала. Просто разсъждавам като полицай. Понякога е лош късмет да се говори пред полицията.
— Но аз не знаех, че съм заподозряна.
— Да, знам. Това най го обичат.
— Значи ме грози по-голяма опасност, отколкото си мислех?
