картотеките покрай една от вътрешните стени бяха натрупани на купчина картонени плоскости — несглобени кашони, даде си сметка Глицки. На другата стена висяха поставени в рамки снимки на Хановър с няколко десетки политици и известни личности, сред които бяха няколко кметове на Сан Франциско, включително Кейти Уест, и трима губернатори на Калифорния, един от които Арнолд. Дори при бегъл оглед на снимките човек откриваше Пол Хановър, който се ръкува с Бил Клинтън и с Джордж Буш; на яхта някъде с Лари Елисън; облечен с екипа на „Джайънтс“ заедно с Уили Мейс. Явно бе присъствал на сватбата на Майкъл Дъглас и Катрин Зита-Джоунс.
Показен офис. Никакви томове със закони.
Глицки се обърна към Чо, която не бе помръднала, откакто бе седнала. Стоеше съвсем неподвижно, все едно бе изпаднала в транс. Очите й бяха отворени, обаче не виждаше нищо.
— От колко време работите за него? — попита Глицки.
Тя бегло му обърна внимание:
— От четиринайсет години.
— Съжалявам.
Чо кимна разсеяно.
— Исках да ви попитам дали не се сещате за нещо, свързано с работата му, което може да е изиграло някаква роля за неговата смърт. Беше ли разстроен за нещо? Някаква провалена сделка? Нещо подобно?
Очите й отново се насочиха към онова отдалечено място, после се върнаха към него.
— Не се сещам за нищо. Нямаше никаква криза. Правеше онова, което прави обикновено.
— А какво е то?
Отново й бяха нужни секунда-две, за да формулира отговора си.
— Свързваше хората. Умееше много добре да работи с хора — направи тя жест към снимките на стената. — Сам виждате. Той искрено обичаше хората.
— А харесваше ли господин Гранат?
Въпросът я учуди:
— Така ми се струва. Обядваха заедно почти всеки месец. Защо? Да не би господин Гранат да е казал, че е имало някакъв проблем?
— Не. Каза, че са били приятели.
— Мисля, че наистина бяха.
— Въпреки конфликта за бизнеса с вдигането на автомобилите?
— Да — кимна тя. — Това не беше конфликт между тях двамата. Господин Гранат имаше своите клиенти, а господин Хановър — своите. Поддържаше подобни връзки с десетки хора.
— Но никога не ви е споменавал, че е бил притеснен заради клиентите на господин Гранат. Компанията „Тау/ Холд“?
— В какъв смисъл притеснен?
— Физически застрашен.
Тя поклати отрицателно глава.
— Той не се чувстваше физически застрашен от никого. Познавахте ли го?
— Никога не съм го срещал, не.
Явно посрещна новината с известно разочарование:
— Беше добър човек.
— Разбирам, госпожо. Явно всички смятат така. — Глицки се облегна и преметна крак връз крак. — Познавахте ли добре госпожица Д’Амиен?
Челюстта на Чо се премести нагоре с около сантиметър, погледът й дойде на фокус.
— Немного добре, не. Не е редно да говоря лоши неща за нея. Тя явно правеше господин Хановър щастлив. И се държеше добре с мен.
— Но вие не й вярвахте?
Чо се поколеба:
— Нали знаете как някои хора просто изглеждат
— И вие ли мислехте така?
Тя захапа бузата си:
— Както ви казах, не я познавах добре. Господин Хановър не мислеше така, а него не можеш да го заблудиш лесно. Може би е бил прав.
— Но вие не бяхте съгласна с него?
— Донякъде. Само че без реални основания. Просто усет.
— Обикновено усетът се основава на нещо.
— Просто ми се струваше пресметлива — въздъхна Чо. — Имах чувството, че не е… съвсем искрена. Сигурно ще поискате да ви дам пример.
— Ако можете — не искаше да я притиска Глицки.
— Ами… — направи пауза тя. — Добре. Когато Пол се запозна с нея, една от големите й прояви беше, че веднъж седмично ходеше доброволно в кухнята за бедни в Глайд Мемориъл.
— Добре.
— Разбира се, с това искаше да покаже, че има добро и щедро сърце, че е загрижена за съдбата на бездомниците, такива неща. Само че когато тя и Пол… когато тръгнаха заедно, това престана.
— Значи смятате, че е било предварително замислено, за да й придаде повече привлекателност?
— Не знам. Неприятно ми е да твърдя подобно нещо. Може би е била искрена и след това е била твърде заета с Пол. Но просто не ми се стори редно. Освен това тя наистина се появи незнайно откъде, а след това изведнъж се оказа, че ще се жени за него. Стори ми се доста бързо.
— Значи господин Хановър никога не е говорил с вас за нейния произход.
— Не много. Май е имала съпруг, който починал от рак преди около пет години…
— Знаете ли къде?
— Не, съжалявам. Дори не съм питала. Искала да започне живота си отначало и отдавна мечтаела да живее в Америка. В Сан Франциско. Затова дошла тук. — Чо въздъхна. — Нямаше нищо тайнствено. Тук имаше някои връзки с хора, с които се бе запознала в Европа, после срещна Пол и след това… е, знаете какво. Ако той не беше богат, никой нямаше да обърне внимание на тази история. Само че, той беше богат. — Макар че признанието явно й струваше много, жената сви рамене и каза: — Те просто се разбираха. Тя го правеше щастлив. Явно и той я правеше щастлива.
— Значи не се караха?
— Защо ме питате това?
— Защото се говори, че помежду им е имало известно напрежение. Може би заради цената на ремонта? Чух, че става дума за около един милион долара.
Чо си позволи лека и тъжна усмивка:
— Това ми каза и той, но го намираше за смешно.
— Смешно ли?
— За забавно. Искам да кажа, в крайна сметка той щеше да живее там. Парите бяха негови и ако тя ги бе похарчила, за да направи дома му по-хубав, нима имаше причина да се оплаква? — Чо се взря за миг в пространството пред себе си.
— Ако изобщо имаше някакво напрежение, то беше заради назначението.
— Заради назначението ли?
— Все още не се беше разчуло — кимна Чо, — но от администрацията се свързаха с него и му съобщиха, че са издигнали кандидатурата му за заместник-министър на вътрешните работи като награда за набирането на средства, което бе организирал за президента. Само че това никак не допадна на Миси. Не искаше да се мести във Вашингтон и отново да разтуря живота си особено след цялата работа, която беше свършила по къщата. — Лицето на Чо помръкна.
— Но дори и така да е, какво? Струва ми се, че прочетох, че става дума за убийство и за самоубийство.
