Децата нервно забъбриха, разстроени от нелепото претърсване на дома им. Всички се пръснаха — съпругът и съпругата, забеляза Кунео, отчуждени и почти без да си говорят.
Уил пиеше кафе и четеше сутрешния вестник на кухненската маса, а Катрин обяви, че иска да излезе навън с инспекторите. Просто не разбираше какво търсят. Кунео се изправи и се обърна към нея:
— Мирише все едно сте имали теч от бензин. Знаете ли нещо за това?
Тя се приближи, като внимаваше да стои далеч от него, наведе се над багажника и помириса.
— Усещам миризмата. Ще трябва да закарам колата на сервиз.
— Не сте ли забелязали миризмата преди това? — попита той.
— Всъщност не съм — отвърна тя. — Не отварям багажника много често.
Ръсел обаче опипваше мокета на дъното на багажника:
— Това не е теч, Дан. Тук е разлят бензин.
— Не! Това не е… — Катрин се спря. — О! — възкликна тя и закри устата си с ръка.
— Какво? — Кунео застана право срещу нея, примижал срещу слънцето и достатъчно близо, за да я притесни — прекрасно го съзнаваше. — О какво? — повтори той.
— Това беше преди две седмици — каза тя.
— Кое? — по лицето му беше изписано известно очакване. Пръстите и на двете му ръце се разперваха и свиваха.
Ръсел стоеше до бившия си партньор и внимателно следеше случващото се. Катрин Хановър, вероятно в търсене на някаква подкрепа, насочи думите си към него над рамото на Кунео:
— Беше преди няколко седмици — отново подхвана тя.
— Преди две или преди няколко? — попита Кунео.
— Какво?
— Първия път казахте „две“, а след това казахте „няколко“ — кое от двете?
— Не знам. Може би ще успея да си спомня.
— Не бързайте — каза Ръсел. Беше чернокож мъж с приятно лице с търпеливо изражение. — Разполагаме с цял ден, ако искате.
Катрин погледна първо единия, после другия:
— Може би трябва да се обадя на адвокат?
— Ако смятате, че ви трябва адвокат — каза Кунео.
— Имате право на това — съгласи се Ръсел.
— Смятате да ме арестувате ли? За убийството на Пол? Нямам нищо общо с това. Не знам нищо за него освен онова, което видях онзи ден. Това е всичко.
— Просто изпълняваме заповедта за обиск, госпожо — каза Ръсел. — Ако ви арестувахме, щяхме да ви четем правата.
— Значи не съм арестувана?
— Не, госпожо.
— Но бяхте започнали да ни разказвате откъде се е появила миризмата на бензин в колата ви преди две или може би повече седмици — подсети я Кунео.
— Да си помисля… Сигурна съм, че ще успея да си спомня. Добре беше… днес е събота… беше по- предната седмица. В понеделник, струва ми се.
— Значи по-скоро става дума за десет дни? — Ръсел се опитваше да помогне и да уточни деня.
— Нещо такова. Щях да взема Поли за нещо след училище, в момента не си спомням точно за какво — може би за час при зъболекаря. Минах покрай една кола, паркирана встрани от пътя — беше в Президио. Както и да е, до нея стоеше млада жена, направо момиче, и изглеждаше така, като че ли се надяваше на помощ, но не искаше да маха, за да спре някого. Затова спрях и я попитах дали е добре, а тя ми каза, че бензинът й е свършил.
Катрин се вгледа в лицето на Ръсел, след това погледна Кунео. Въздъхна и продължи:
— Имаше в багажника си туба, затова се качихме в моята кола и аз я откарах до една бензиностанция, където напълнихме тубата и я пъхнахме в багажника ми, върнах я до колата й, но когато стигнахме там, установихме, че тубата се беше катурнала и беше протекла малко.
— Малко значи — каза Кунео.
— Стори ми се малко.
Той се наведе и прокара ръка по мокета. Помириса ръката си, както беше направил и Ръсел. Междувременно Ръсел пристъпи крачка напред:
— Каква беше колата? — попита той.
— Коя кола? А, нейната ли? Бяла.
— Това е цветът, госпожо, не марката — каза Ръсел. — Каква марка беше колата?
Катрин затвори очи, напрегна лице и после му отговори:
— Струва ми се, че беше някаква спортна кола. Почти сигурна съм.
— Да си спомняте регистрационния номер?
— Не. Не знам дали изобщо го погледнах.
— Научихте ли името на жената? Поне малкото?
— Не, ние просто… — изражението й стана безпомощно и тя поклати глава: — Не.
Ръсел кимна:
— Ще продължите ли да настоявате на тази история?
— Това не е история. Наистина стана така.
Кунео беше извадил швейцарското си ножче от джоба и отново се бе навел над багажника, отряза няколко нишки от мокета и ги сложи в едно пликче.
— Добре — каза той и се обърна към Ръсел. — Мисля, че засега приключихте тук.
В адвокатската кантора на Арън Хановър Пелс бе записано съобщение, което даваше възможност на много клиенти да се обаждат през почивните дни при спешен случай. Когато Глицки позвъни на този номер, се свърза с един от сътрудниците, който се съгласи да позвъни на секретарката на Пол Хановър и да я помоли да му звънне в отговор. Глицки спря пред един мини маркет съвсем близо до Кълъмбъс в Норт Бийч, паркира на втора редица, взе си чаша топла вода и пакетче чай и се върна в колата си, за да изчака. Чаят още не беше изстинал достатъчно, за да може да отпие, когато клетъчният му телефон звънна.
— Глицки.
— Ало? Полицията ли е?
— Да. Говори заместник-началник Глицки. С кого разговарям?
— С Лори Чо. Аз съм секретарката на Пол Хановър.
— Благодаря ви, че ми се обаждате толкова скоро.
— Няма защо. Не правя нищо, само се взирам в картотеката. Не мога да свикна с мисълта, че той вече никога няма да дойде тук.
— Значи в момента сте в кабинета му, така ли? Имате ли нещо против да се отбия за няколко минути?
— Щом искате. Намира се на дванайсетия етаж на сградата на Американската банка. Долу има пазач, който трябва да ви доведе. Ще го предупредя, че ви очаквам. Бихте ли повторили името си?
Лори Чо го посрещна пред асансьорите. Изглеждаше на около трийсет и пет години, беше с дребен кокал, крехка на вид, едва ли не болна от анорексия, с неспокоен и напрегнат поглед. А може би просто се дължеше на умората и на скръбта й заради загубата на шефа й. Тук, в офиса, в събота тя беше облечена като за работа в строга черна пола и подходящ пуловер, спортни обувки и бели чорапи. Косата й някак смекчаваше общия й мрачен вид — дълга до кръста, гъста, лъскава и черна, все едно е влажна.
Глицки мълчаливо я последва по застлания с килим коридор, през няколко широки двойни врати, след това през декорирано фоайе и накрая в голям ъглов кабинет. Панорамната гледка на Хановър беше предимно на изток, над покривите на къщите по по-ниските възвишения, към залива, моста Йърба Буена и остров Трежър, а в далечината се виждах Бъркли и Ричмънд.
— Можете да седнете където си поискате — каза Чио. Самата тя се настани зад полирано до блясък бюро от тъмно дърво и потъна в тапициран с черна кожа въртящ се стол, който сигурно бе на Хановър. До
