Мотивът

подходящата жена. — Кунео реши, че преходът е съвсем плавен и попита: — Между другото, успяхте ли да се свържете със съпруга си?

— Не — внезапно рязко отвърна тя. След това се опита да се прикрие: — Сигурно е отложил връщането си на сушата. Вероятно е уловил много риба. — Ъгълчетата на устата й се извиха в нещо като тъжна усмивка и тя въздъхна: — Ще ядем риба чак до Коледа. Сигурна съм, че ще се обади, когато се върне на сушата.

Кунео направи още една крачка към нея, огледа уютната стая и отново за кратко докосна ръката й.

— Ако имах такъв дом, със сигурност щях да се обадя — каза той.

— Ами да… — Тя отново отиде до хладилника, грабна кърпата, обърна се с лице към него и отново започна да я усуква. — Ами, макароните няма да се приготвят сами… Ако няма нищо друго…

— Мисля, че засега това е всичко. Ще се свържа с Глицки и ще се координираме. Извинете, че и двамата ви досадихме. Хората се притесняват в присъствието на твърде много ченгета. — Той й се усмихна и попита: — Вие не се притеснявате, нали?

— Не. Е, може би малко.

— Недейте. Не и в мое присъствие. Аз съм безобиден и съм много по-симпатичен, отколкото изглеждам. — Кунео грейна в усмивка, извади своя визитна картичка от портфейла си и взе химикалката от джоба на ризата си. — Ето, това е домашният ми телефонен номер — написа той върху плота, където тя приготвяше макароните. — Ако се сетите за нещо във връзка със случая, звъннете ми по всяко време на денонощието. Или пък ако просто искате да поговорите с някого, ако съпругът ви отново замине на риба… — Той остави фразата недовършена и донякъде шеговита, но все пак достатъчно сериозна, ако тя реши да се възползва от предложението му.

Всъщност тя наистина беше нервна, помисли си той, докато шофираше към пожарната при Бекер. Беше нервна през цялото време. Нещо определено не беше наред със съпруга й.

Само че никакви мисли, дори и за евентуалното му бъдещо покоряване на Катрин Хановър, не можеха да изместят на заден план най-важния му проблем с Глицки. Този човек не само си бе присвоил случая му, но и напълно го бе оплескал. Тази сутрин, когато Кунео напусна службата си, той беше убеден, че почти сигурно става дума за убийство и за самоубийство, а Хановър и Д’Амиен са двете главни действащи лица в трагедията. За нещастие точно това бе казал и пред неколцина репортери. А сега, само дванайсет часа по- късно, Глицки се бе докопал до неговия свидетел зад гърба му. А щом е знаел разположението на раните в главите на жертвите, значи е разговарял и с патолога. Явно наистина се бе захванал с този случай във всички подробности и вече бе напреднал доста, макар че Кунео се бе заел с него първи.

Кунео реши, че единственият начин да спаси работата си е да го настигне. Добрата новина беше, че в момента случаят по всяка вероятност щеше да се окаже двойно предумишлено убийство. А точно такива случаи Кунео разрешаваше много добре. Освен това имаше допълнителна добра страна, че Пол Хановър бе известен и важен гражданин и че неговата годеница Миси Д’Амиен явно също имаше интересна история.

Малцина признават колко малко убийства имат мотиви bona fide. Опитът му показваше, че в повечето случаи хората биват убивани по глупави причини. Някои съпрузи не позволяват на жена си да смени телевизионния канал. Нечие куче се облекчава на стълбите на някой друг. Някой отказва да намали проклетата музика. Глупаво. Обаче в случая на човек като Хановър и дори като Миси вероятно има основателен мотив — пари, изневяра, изнудване, ревност. Който и да бе убил тези хора, бе имал конкретна причина. Откриеше ли причината, щеше до голяма степен да е свършил работата си. Разбира се, стига да докаже, че мотивът е нещо съвършено различно, а не само да открие човека, който е имал този мотив. Трябваха му веществени доказателства. Само че ако разполагаш със сериозен мотив, поне ще знаеш къде да търсиш.

Все още можеше да си върне случая от Глицки. Щеше да се срещне още веднъж с Катрин в присъствието и на останалите членове на семейството. Да провери отношенията на Пол Хановър с предишни клиенти и партньори, с бившите му съпруги, ако има такива, с хора, на които е дарявал пари или от които е взимал пари. Той, Дан Кунео, щеше да открие кой е имал полза от тези убийства, и да го тикне зад решетките. Щеше да извърши ареста и да разреши случая, преди Глицки да се усети откъде му е дошло.

Арни Бекер все още се държеше. Облечен с изцапана със сажди фланелка и черни панталони, по- младият му партньор, Дж. П. Дод, беше рухнал на кушетката в страничната им стаичка в управлението на пожарната на Еванс Стрийт, обаче Бекер — изкъпан и преоблечен — седеше пред една масичка и сортираше стотици късчета хартия, като ги подреждаше на отделни купчинки пред себе си, все едно играеше покер. Кунео почука на отворената врата.

— Какво правите?

Бекер спря, вдигна поглед и се усмихна учтиво.

— Може и да не е била Д’Амиен — каза той. Разгледа купчинките пред себе си и постави ръка върху една от тях. Беше съвсем малка — само от две листчета.

— Кой? Жената от пожара ли?

Бекер кимна и му подаде хартийките.

— Тези двама души, съпрузи, са я видели да излиза от къщата точно преди обаждането в пожарната.

— Видели са Миси? Сигурни ли са?

— Двама от тях са доста сигурни. Останалите не са толкова сигурни.

— Но ако е била Миси, тогава кой…

— … е бил в къщата ли? Не знам. — Лицето му внезапно доби много по-младежки вид, въодушевено от въпроса. — Сигурно от време на време си падате по хубавите загадки, нали? Кой друг освен нея липсва? И ако мъртвата в къщата не е тя, Д’Амиен, тогава коя е? А?

— Наистина. — Кунео погледна името и адреса. — Имате ли копия на листчетата?

— Вече направих. Тези са за вас.

— Разговаряхте ли с Глицки? — попита Кунео след кратка пауза.

— Тази сутрин. Малко след като вие си тръгнахте.

— Значи той вече знае за това?

Бекер дори не вдигна поглед. Очевидно — и защо не — смяташе, че двете ченгета работят заедно, и Кунео не виждаше причина да го осведомява как стоят нещата. Пожарният инспектор продължи методично да сортира листчетата.

— Допуснах, че вие ще дойдете тук преди него и ще му съобщите. Тези хора никъде няма да избягат, живеят съвсем наблизо, на Стайнър. — Най-сетне той се облегна назад. — Все пак бих искал да знам кой е бил. В къщата.

— Ако не е била Миси, тогава която и да е била, явно е изглеждала твърде подходяща за убийствата — отбеляза Кунео.

Другият кимна:

— Ако жената, която са видели да излиза, наистина е била Миси.

Максин Уилис живееше в една от оцелелите Пъстри дами през три къщи от дома на Пол Хановър. Беше малко над петдесетте, доста едра, хубава, добре облечена чернокожа жена с дълбок и кънтящ глас. Стените на дневната й бяха изискано украсени с произведения на африканското племенно изкуство — маски от тъмно дърво, копия, няколко картини в рамки, на които бяха изобразени работещи хора или животни, изработени изцяло от криле на пеперуди. Диванът беше с кожа от зебра, а столовете — с кафява кожа. Навън бе все още достатъчно светло и през издадения преден прозорец се виждаше паркът, въпреки че бързо се здрачаваше.

— Не. Да я видя ли? Знаех, че е тя. Освен това беше малко по-рано от сега — каза тя. Обърна се и двамата погледнаха към часовника на полицата над камината — 8:15. — Видях я съвсем ясно.

— Миси Д’Амиен?

Жената кимна.

— Макар че не съм се срещала лично с нея и не сме разговаряли. Не знаех как се казва, докато не