съпруга си, който беше в затвора, след като беше убил общата им любовница; приятелско съобщение от счетоводството, което го уведомяваше, че извънредните му часове надхвърлят разрешения максимум; още едно съобщение, че закъснява с вноските си по заема; пожарният инспектор Бекер, който питаше как би искал да получи списъка със свидетелите от предишната вечер; една жена, с която неотдавна бе престанал да се среща.
Почти нечуто за останалите инспектори той непрекъснато си тананикаше началните тактове на „Задоволство“, докато прослушваше съобщенията, водеше си бележки, записваше си телефонни номера в бележника, който носеше в джоба си. Съобщението на Глицки беше последно и когато го чу, Кунео замълча. Пусна съобщението отново и усети как вълна от гняв се надига към лицето му, но се опита да запази изражението си непроницаемо. Бързо огледа стаята, питайки се дали някой от колегите му може да е подочул нещо и дали го наблюдават, за да видят каква ще е реакцията му. Само че никой не му обръщаше никакво внимание.
Електронният глас го осведоми, че е приключил с последното си съобщение и може да натисне едно, ако иска да го прослуша отново, две — ако иска да го запамети, и три — ако иска да го изтрие. След това отново му повтори същото. Когато съобщението зазвуча за трети път, Кунео най-сетне го чу и затвори слушалката.
Какво значеше това, по дяволите? Заместник-началникът на инспекторите едва ли се обаждаше просто за да каже: „А, между другото, ще работя заедно с теб по последния ти случай“. Кунео никога досега не бе чувал подобно нещо. Вече три години работеше без партньор и не му пукаше особено дали е популярен, или не е. За последните осем месеца беше останал с впечатлението, че се справя добре, бе извел до съда пет случая на убийство, беше извършил много арести. Постиженията му бяха много над средните за участъка. Периодът несъмнено бе най-добрият в професионалната му кариера.
Какво друго можеше да означава това обаждане, освен че някой проверява него и работата му? И то точно при този случай, който на пръв поглед изглеждаше от ясен по-ясен.
Явно се канеха да започнат някаква идиотска бумащина, за да го изгонят от отдела, а може би дори от полицейския участък.
Но защо Лание или някой друг би искал подобно нещо?
Кунео се облегна на стола си и започна да татуира ръката си със силен и бърз ритъм. Помисли си, че едва ли е свързано с резултатите от работата му. Ако беше така, Лание обичаше да говори направо и щеше да му каже, а и освен това, макар отношенията между Кунео и Глицки наистина да бяха обтегнати в миналото, сега дори се срещаха по разни обществени мероприятия. Кунео се запита дали неговият лейтенант знае за съобщението, което му беше оставил Глицки — ако бе осведомен, сигурно щеше поне да го предупреди или да му даде някакво обяснение. Просто не се правеше така. Не беше редно. Нещо повече — обидно беше.
Престана да барабани с пръсти, пое си дълбоко въздух и бавно го издиша. Внезапно кристално ясно си даде сметка за какво всъщност става дума, не можеше да не е така.
И причината не беше работата му.
През месеците и годините, през които работеше в отдел „Убийства“, Кунео не бе крил чувствата си към Глицки. Когато беше още нов в отдела и партньор на Ръсел, един от първите му случаи бе свързан с убийството на един старец на име Сам Силвърман, собственик на заложна къща близо до Юниън Скуеър. По онова време шеф на отдела беше Бари Джърсън, а Глицки, на хартия лейтенант, работеше на място за сержант като надзорник в сектор „Заплати“. По време на воденото от Кунео разследване на смъртта на Силвърман Глицки, по онова време чисто и просто никой, успя някак да се намеси в работата на отдела — натрапи се, даваше съвети, пречкаше се. Преди време той бе оглавявал отдел „Убийства“ и нежеланата му намеси бе разтълкувана от Кунео, Ръсел и Джърсън като силова игра, целяща да му върне поста.
В крайна сметка разследването помогна на Кунео да разбере, че другият мотив за намесата на Глицки в случая е желанието му да помогне на адвоката защитник Дизмъс Харди, негов приятел, чийто клиент, Джон Холидей, бе главният заподозрян в убийството. Когато Джърсън най-сетне бе отишъл на Кей 70, за да арестува Холидей — Кунео бе убеден, че това несъмнено е било някак организирано от Харди, — бе настанала страхотна бъркотия. Холидей, Джърсън и трима специални патрули, които лейтенантът довел със себе си като подкрепление, бяха ранени смъртоносно, а извършителите така и не бяха идентифицирани или, разбира се, задържани.
Лание беше повишен в лейтенант, заел бе мястото на Джърсън и бе провел разследване на инцидента. Беше разговарял с отдавнашния си приятел и колега Глицки и, естествено, не бе открил нищо. Харди също изобщо не бе напускал кабинета си през онзи ден — десетима свидетели го потвърдиха. Не бяха повдигнати обвинения срещу нито един от двамата мъже, макар Кунео да бе дълбоко убеден, че и двамата са замесени. Когато научи, че алибито на Глицки за въпросния период е осигурено от Джина Роук, адвокатката партньорка на Харди, убеждението му се превърна в почти пълна сигурност.
Но макар да отнесе въпросите си до Лание, а след това, под най-строга секретност до Джери Ранцети от Службата за управление и контрол, която разследваше вътрешни проблеми, той не можа да се добере до нищо, което да прилича на доказателство за престъпление. Ранцети дори му каза, че е попаднал на сведения — донякъде в разрез с интересите на отдела, — че Глицки и Харди са работили заедно по най- малко още един предишен случай. Само че двамата не само имаха невероятно силни връзки — бяха близки с прокурора, с някои общински съветници, с шефа на полицията и дори с кмета, — но тъй като и двамата познаваха системата отвътре, пипаха виртуозно и не бяха допуснали никакви грешки. Обаче тъй като теорията на Кунео разпали интереса му, Ранцети известно време продължи да души около убийството на Джърсън — в крайна сметка ставаше дума за убийство на ченге и поради това бе от първостепенна важност, — само че не успя да открие доказателства за това, че Харди или Глицки са се намирали близо до местопрестъплението по време на престрелката.
След това не щеш ли Франк Батист стана шеф на полицията, а Глицки от най-обикновен чиновник беше повишен до заместник-началник на полицията, прескачайки останалите квалифицирани лейтенанти. Кунео смяташе това назначение за безобразие и не съвсем дискретно споделяше мнението си с някои от колегите си. Може би от Лание или от друг служител в отдел „Убийства“ Глицки бе научил за злобните забележки на Кунео и за неодобрението му, да не говорим за обвиненията му в съучастие и в прикриване на престъпление.
Кунео седеше съвършено неподвижен досущ като Мислителя на Роден, поставил лакът на ръчката на стола и облегнал брадичка на ръката си. Точно това бе значението на обаждането на Глицки — да послужи като предупреждение. Кунео бе дрънкал по негов адрес, а след това се бе опитал да му забие нож в гърба и Глицки бе научил.
Сега бе настъпил моментът за разплата.
Катрин Хановър живееше в малка къща в мавритански стил с гипсова мазилка в квартал Марина, на Бийч Стрийт, една пресечка източно от Двореца на изящните изкуства. Както правеше, когато не бе притиснат от времето, Кунео паркира така, че да може да вижда къщата, чийто адрес му бе дала предишната нощ, остана да седи в колата и да наблюдава, за да прецени мястото, като през цялото време барабанеше с пръсти по волана.
Видя ниска ограда с гипсова мазилка, която отделяше добре поддържания имот от тротоара. Къщите от двете страни бяха видимо по-големи, твърде големи за местата си. Предният двор на семейство Хановър не беше голям, както и да го гледаш, и отвсякъде бе ограден от големи дървета. Забеляза черния мерцедес С клас, паркиран на алеята отстрани, и светнатите лампи зад нещо, което изглеждаше като практична веранда с дървен под. Тази част на града беше по-слънчева от по-западните квартали, а ниските вечерни лъчи на слънцето багреха целия квартал в меко златисто.
Кунео лапна едно ментово бонбонче за свеж дъх, приглади косата си в огледалото и отвори вратата на колата. Порив на вятъра го накара да се пресегне и да вземе сакото си.
Явно гените на семейството си ги биваше, помисли си той. Момичето, което му отвори вратата, спокойно можеше да бъде фотомодел.
— Здрасти — каза тя. — С какво мога да ви помогна?
А и беше добре възпитана.
Той извади значката и учтивата си усмивка.
