— Аз съм инспектор Кунео от отдел „Убийства“ на полицията в Сан Франциско. Бих искал да поговоря с майка ви. — Увеличи волтажа на усмивката си. — Допускам, че Катрин Хановър е майка ви?
— Точно така, ежедневно. Аз съм Поли. — Полуизвърната извика: — Мамо! Един полицай иска да говори с теб.
Катрин се появи от ъгъла на коридора зад рамото на девойката. Държеше кърпа за съдове и бършеше ръцете си в нея.
— Ами покани го да влезе.
Когато се приближи, той забеляза високо на бузата й някаква бяла следа. Дъщеря й също я забеляза, взе кърпата и избърса нелепата следа, каквато и да бе, после й върна кърпата. Майката и дъщерята си размениха приятелски поглед, след това Поли се върна там, откъдето беше дошла, а Катрин, прекрасна, каквато я помнеше, застана пред него.
— Здравейте отново — поздрави го тя донякъде официално. Докосна бузата си: — Брашно. Приготвям макарони. Боя се, че цапам всичко с брашно. Заповядайте, влезте.
— Благодаря. — Той вече бе вътре и затваряше вратата. — Значи правите макарони, така ли?
— Точно така.
— Не соса, а самите макарони, така ли?
Тя го удостои с усмивка:
— Да, самите макарони. Обичате ли домашно приготвени макарони?
— Мисля, че никога не съм опитвал.
— Трябва да ги опитате. Много трудно се приготвят, но според мен си струва. — На дневна светлина лицето на Катрин бе почти толкова съвършено, колкото и това на дъщеря й, а хлътналите зелени очи и волевият нос го спасяваха от сладникавото изражение. Впечатляващо, зряло лице. — Децата ми са ужасно разглезени. Вече дори не ядат макарони от супермаркета. Настояват аз да ги приготвям. Вероятно трябва да съм поласкана.
Тя усука кърпата, бързо си пое дъх и издиша.
Кунео стоеше до нея и протегна ръка. Докосна ръката й с престорено съчувствие. Тя отстъпи крачка назад.
— Само че вие едва ли сте тук за това.
— Не — остана той близо до нея. — В повечето случаи навестяваме близките, за да се уверим, че са добре. Денят след нещастието обикновено е най-тежък за тях. Освен това, честно казано, човек си спомня неща, които биха могли да му се изплъзнат, когато е обзет от силно вълнение, както вие бяхте предишната вечер.
— Какви например?
— Не знам. Каквото и да е — нещо, което свекърът ви е преживявал, или което е казала Миси. Каква може да е била причината да я убие.
Тя присви очи и наклони глава на една страна:
— Какво искате да кажете?
— За кое?
— Току-що говорехте за причината, поради която Пол би могъл да убие Миси. Струва ми се, че бяхте стигнали до извода, че не е възможно да се е случило това. Имам предвид вие, в полицията. Така поне ми каза другият инспектор.
— Другият инспектор ли? Глицки?
— Точно така. Глицки.
— Вече разговаряхте ли с него?
— Да. Обади ми се преди няколко часа. Разговаряхме петнайсетина минути. Допусках, че двамата си обменяте информация. Не сте ли говорили с него?
Кунео не издаде чувствата си. Усмихна се и сви рамене, за да покаже, че това е нормално, и отново я потупа по ръката:
— Той работи през деня. Понякога се разминаваме. Нормално е. Но как стигнахте до извода, че Хановър не е застрелял никого? Нали така ми казахте?
— Точно така. — Тя се отдръпна още крачка назад и удари крака си в един от столовете в стаята. Рязко вдигна ръка към челото си. — Боже, как може да ви държа тук? — Без да дочака отговора му, тя се обърна и го поведе напред, издърпа един стол и му предложи да седне до овалната запазена дървена маса, която гледаше към задния двор. След това се отдалечи към кухнята. — Да ви предложа вода? Кафе? Нещо друго?
— Няма нужда, благодаря. — Той седеше полуизвърнат, без да откъсва очи от нея. Гледаше я с нескрито възхищение, с нескрито одобрение. Смяташе, че се държи ненатрапчиво, дори деликатно. — Е — поде той и започна да барабани с пръсти по масата — Глицки?
Тя най-сетне пъхна кърпата в дръжката на хладилника и сега, след като ръцете й се оказаха свободни, явно не знаеше какво да прави с тях. Облегна се на кухненския плот и ги скръсти пред гърдите си.
— Казах му, че дясната ръка на Пол се парализира след полиомиелита, така че няма как да се е прострелял в дясното слепоочие. Не и с дясната си ръка.
— Да, допускам, че е така — призна Кунео.
— А и понеже раната на Миси е високо в тила… нали знаете това?
Той кимна, макар че информацията беше нова за него.
— Значи и тя не се е застреляла.
— Излиза, че е имало някой друг, така ли?
— Инспектор Глицки явно смяташе така. Само това би имало смисъл.
По стълбите се разнесоха стъпки и след това един висок и добре сложен юноша с кестенява коса влезе в кухнята. Беше облечен с типичните широки панталони с огромни джобове и сива ватирана фланела, закова се на място, когато видя Кунео, погледна към майка си, после отново към инспектора.
— Здрасти — поздрави момчето.
— Синът ми Сол — представи го тя. — Сол, това е инспектор Кунео. Той се опитва да намери човека, който може би е убил дядо ти.
При тези думи раменете на момчето се отпуснаха и изражението на лицето му се промени, за да надмогне скръбта, която заплашваше да проличи. Кунео се изправи и момчето се приближи, за да се ръкува с него.
— Приятно ми е да се запознаем — каза младежът. — Надявам се да го заловите, който и да е.
— Добре ли се разбираше с дядо си?
— Той беше страхотен — кимна младежът. — Изключителен. Наистина. — Погледна през прозореца над рамото на Кунео и поклати глава: — Не мога да повярвам, че някой го е убил.
— Може би са искали да убият приятелката му, а той просто се е случил наблизо.
— Да, може и така да е — каза Сол. Неловко постоя още малко, после се обърна към майка си. — Исках да си взема нещо за хапване.
— Добре, но гледай да не си развалиш вечерята — каза тя. Посочи му към хладилника, той се приближи към него, извади кутия с мляко и понечи да отпие от нея.
— Сол!
— Добре де! — Сол си взе чаша от бюфета, наля си мляко, взе си шепа бисквити и се накани да си върви, но се спря на вратата: — Надявам се да го заловите — повтори той. — Наистина.
— Опитваме се.
Когато стъпките на Сол заглъхнаха нагоре по стълбите, Кунео се изправи и се доближи до Катрин:
— Имате чудесни деца — каза той. — Това ли са всичките?
— Горе има още едно. Хедър, най-малката. По това време обикновено си пишат домашните, затова се учудвам, че изобщо ги видяхте. В тези часове просто изчезват.
— И работят толкова усърдно съвсем сами? Трябва да сте страхотна майка. Каква е тайната?
— Шегувате ли се? Борим се ден за ден. Целта е да не престават да разговарят с теб и да не им позволяваш да забравят, че ги обичаш повече от всичко на света. Имате ли деца?
За миг той наклони глава.
— За съжаление не съм женен. — Сетне добави с извинителна усмивка: — Така и не успях да срещна
