затварят, но не пречат на живота на човека. Само че ако отворът причинява проблеми, ще оперираме.
— Сърцето?
— Да.
— Сърдечна операция?
— Да. Така се постъпва. И в повечето случаи е успешна.
Глицки се опитваше да анализира всичко това по някакъв начин, да го намести в съзнанието си.
— Значи в най-добрия случай става дума за сърдечна операция? Това ли се опитвате да ми кажете?
— Не. В най-добрия случай става дума за малка дупчица, която се затваря от само себе си.
— И колко често се случва това?
Трублъд помълча и каза:
— В един от осем случаи. На сутринта ще имаме по-ясна представа.
— А какво да правим дотогава? — промърмори Глицки по-скоро на себе си.
Лекарят знаеше каква е горчивата истина за предложението му, но това бе единственото, което можеше да каже:
— Можете да се молите да е само дупчица в сърцето му.
— Само дупчица в сърцето му? Това ли е най-доброто, на което можем да се надяваме?
— Като имам предвид каква е алтернативата, това би била добрата новина, да.
Вече беше осем и половина, затова Харди си каза, че е време да спусне кепенците и да се прибира у дома. Пресегна се и изключи зелената си настолна лампа, на която четеше. Сега кабинетът му и фоайето, което се виждаше през отворената врата, потънаха в тъмнина. Непряката светлина от коридора на стажантите беше причина мястото да не тъне в пълен мрак, само че въпреки това Харди се почувства изолиран и самотен. Не беше неприятно чувство. Знаеше, че може да се обади на Йет Уа и да си поръча скариди ло мейн, които да го чакат готови, когато стигне там, но нещо го караше да остане неподвижен, а с течение на времето той се беше научил да се доверява на тези интуитивни импулси, особено по време на процес.
Основната особеност на подобни процеси бе, че има твърде много неща, които човек трябва да помни. Нужна беше едва ли не фотографска памет, каквато Харди имаше, но въпреки това неистово се опитваше да си спомни някой факт, подробност, откъс от противоречиво показание. Цялостната картина, отделните стратегии на свидетелите, разглеждането на доказателствата, алтернативните теории — всичко това трябва да бъде подредено и разумно достъпно и затова някакъв несъзнателен процес го караше от време на време да се затваря, да позволява на съзнанието си да се изпразва и да провери какво се опитва да привлече вниманието му. Почти винаги се оказваше нещо, което бе знаел, а след това бе забравил или бе отхвърлил като маловажно, преди да е разполагал с всички факти, и което някой нов факт или останала незабелязана до този момент връзка изведнъж ставаха изключително съществени.
От време на време той използваше това ирационално принудително бездействие, за да разлиства множеството си папки, като напосоки ги сваля от рафтовете и разгръща страниците, търсейки откъси от полицейски доклади, свидетелски показания, снимки. Друг път хвърляше стрелички — не някаква конкретна игра, просто сновеше напред-назад между линията за хвърляне и дъската. Тази вечер оттласна стола си от бюрото и остана в тъмното в очакване на вдъхновение или на прозрение.
Не бе забелязал кога се е появила, но внезапно на вратата застана женска фигура. Пресегна се към бравата и понечи да затвори вратата.
— Ехо! — обади се Харди.
— О, съжалявам! — Гласът на Джина Роук, съдружничката му. — Ти ли си, Диз? Видях, че вратата ти е отворена, и помислих, че си излязъл и си забравил да я затвориш.
— Не. Все още съм тук.
— Добре ли си? — попита тя след кратка пауза.
— Първият ден от процеса.
— Знам. Как мина?
— Можеш да светнеш, ако искаш. Нищо не ми хрумва. Мина добре, струва ми се. Надявам се. Дори получих малък бонус от показанията на Страут, затова може би трябва да обявя победа и да се прибера.
Само че Роук не светна лампата в стаята. Силуетът й се облегна на рамката на вратата със скръстени на гърдите ръце.
— Само че?
— Само че… не знам. Очаквах да получи мълниеносно прозрение или нещо подобно.
— За да освети мрака?
— Да, ама не стана.
— Още е първият ден — каза Роук. — Твърде рано е. Никога не се случва на първия ден.
— Може би си права — призна Харди. — Просто си помислих, че този път може да стане.
— И защо?
— Защото Катрин не е… — той спря.
— Не е какво?
— Ами това е.
— Добре, предавам се. Какво?
— Обещах й, че няма да прекара остатъка от живота си в затвора. Съвсем спонтанно. Че няма да го допусна.
Роук безмълвно се размърда на прага.
— Според мен тя не го е направила, Джина. Затова й го казах. Не го е направила.
Само че Джина беше ходила на не един процес.
— Само че е по-добре да я защитаваш, все едно знаеш, че е виновна.
— Разбира се, така е. Горе-долу само за това си мисля през последните месеци. Как да я измъкна.
— Ето, видя ли?
— Но това е само стратегия. Да накарам съдебните заседатели да обмислят възможността за убийство и самоубийство. Да разиграя с Кунео историята със сексуалния тормоз. Да съкруша слабите доказателства.
— Точно така. Всяко едно от тези неща.
— Само че истината е, че го е извършил някой друг.
— Прочутият неизвестен трети — изсумтя тя.
— Не точно. Конкретно човешко същество, което съм престанал да търся.
Роук замълча за миг:
— Искаш ли един безплатен съвет?
— Разбира се, винаги.
— Защитавай я така, все едно с цялото си сърце вярваш, че е виновна колкото дявола. След това ще се почувстваш по-добре. Повярвай ми.
Ала докато шофираше към дома си, той просто не можеше да прогони тази мисъл от главата ся. Толкова основно, толкова просто нещо и въпреки това го бе пренебрегвал от месеци, увлечен в стратегията и в другите подробности, свързани с подготовката на процеса. Ако Катрин не ги беше убила, значи е бил някой друг. Трябваше да изпрати това послание в съдебната зала, пред съдебните заседатели. От опит знаеше, че един алтернативен заподозрян служи като повод за съмнение повече от всичко друго. Хрумна му, че неуспехът на Глицки да открие друга следа, по която да тръгне — друг възможен заподозрян — го е накарал да се откаже напълно от линията на защита от типа на „някой друг го е извършил“. Така и не се бе върнал на това, а би трябвало, защото в този случай наистина някой друг го бе извършил.
Не беше клиентката му. Не беше Катрин. По някакъв начин още през първите седмици без никакво директно признание или дори обсъждане на въпроса за обективната й вина, Харди се бе убедил в това. Познаваше тази жена още като момиче, беше влюбен в нея. Срещаха се почти всеки ден вече месеци наред и въпреки всички промени, настъпили в живота и на двамата, инстинктът му подсказваше, че Катрин е същият човек, който бе и преди години. Беше с нея, когато тя през сълзи гледаше „Звукът на музиката“. Веднъж двамата спасиха един блъснат от кола заек. Работеше като доброволка в болница „Секвоя“, защото
