семейството й, откакто Катрин беше в затвора, трябваше да изтърпи поредната порция. Въпреки че бе изцеден от умора и готов да се прибере у дома — или по-скоро обратно в кантората поне за още два часа, където трябваше да провери пощата си, да отговори на спешни обаждания от други клиенти и да се справи с други фирмени дела, които изискваха намесата му, — той трябваше да й даде възможност да излее част от безсилието си. Защото ако не изпуснеше парата тук, далеч от погледите на хората, можеше да го направи пред съдебните заседатели, а това щеше да бъде съкрушително. Затова й позволи да продължи, без да си дава сметка, че след напрежението от деня, собствените му нерви също бяха обтегнати почти до скъсване.
— Просто през целия ден непрекъснато ги усещах как седят в публиката, гледат ме в гърба, следят всяко мое дихание и според мен всички вярваха, че съм способна да извърша подобно нещо. Как е възможно изобщо да си го помислят?
— Според мен не си мислят нищо подобно.
— Ха. Не можеш да го твърдиш.
— Напротив. Истина е.
Тя стигна до края на шестметровото си пътешествие, стисна за момент решетките, след това се спусна в другата посока.
— Мамка му, мамка му, мамка му!
— Какво?
— Мамка му, ето какво. — Тя отвори уста и издаде нещо средно между писък и стенание.
— Хайде стига, Катрин, успокой се.
— Не мога да се успокоя. Не искам да се успокоя. Аз съм заключена, за бога! И може завинаги да си остана зад решетките! Не го ли разбираш?
Стигна до другия край и отново се обърна.
— Катрин, престани да вървиш. Моля те. Само за секунда.
Той потупа бетонната пейка до себе си.
— Хайде, седни, ще се почувстваш по-добре.
Тя не престана да върви:
— Цял ден седя.
Той въздъхна и продума съвсем тихичко:
— Боже, понякога си много трудна!
Тя се спря и го погледна:
— Нали не ми се сърдиш?
— Не, Катрин, как мога дати се сърдя? Просто те помолих да седнеш, за да се почувстваш по-добре и защото вече осем месеца по цял ден работя за теб, само че ти, разбира се, напълно пренебрегна молбата ми и продължи да вървиш. Това ме прави щастлив, не ме ядосва. И защо? Защото имах нужда някой да ме обиди. Аз разцъфвам, когато ме обидят, не си ли забелязала?
— Не те обиждам.
Харди не се въздържа и се засмя:
— И аз не ти се сърдя, така че сме квит. Ти продължи да си крачиш, а аз ще продължа да си седя тук, без дати се сърдя, какво ще кажеш?
— Защо се държиш така? — сведе поглед към него тя.
— Как? Карам ти се заради поведението ти? Може би защото поведението ти в съдебната зала ще окаже влияние на съдебните заседатели.
— Добре, обаче сега не сме в съдебната зала. — В гласа й се прокрадна истински гняв. — Там вътре се държах добре цял ден и сега, ако това изобщо има някакво значение за теб, Дизмъс Харди, се чувствам малко изнервена.
— Добре, изкарай си го на мен, направо си умирам за това. Ето. — Той се изправи. — Ще се изправя, за да ти бъда боксова круша. Хайде, удари ме.
Тя започна да го обикаля, като че ли наистина щеше да го удари. Харди вдигна пръст към брадичката си и я докосна няколко пъти:
— Ето тук.
— Боже, ужасен си.
— Не съм. Просто ти помагам да опознаеш детето в себе си, което иска да ме удари. Наистина ще се почувстваш по-добре, кълна се. Това е истинска техника, на която ни учат в колежа по право.
Тя неволно се засмя, гневът започна да я напуска и изражението й се смекчи:
— Не искам да те удрям, Дизмъс. Хайде да седнем.
— Сигурна ли си? Не искам да преча на свободата на себеизразяването ти.
Тя седна на бетонната пейка и каза:
— Просто денят беше много дълъг.
Дизмъс я погледна отгоре:
— Неприятно ми е да ти кажа, че е само един от многото, които предстоят, но това е истината. Трябва да се опитаме да продължим да се борим. Съжалявам, ако съм те попритиснал.
— Не, заслужих си го. Аз те притиснах.
— Както и да е. — Харди пъхна ръце в джобовете си и се облегна на решетката зад гърба си. — За теб е по-трудно. Съжалявам.
Намираха се в оградена с решетка клетка в иначе открит коридор зад съдебните зали. Приблизително всяка минута униформен пристав влизаше с друг обвиняем или понякога с редица обвиняеми, облечени в оранжеви гащеризони. Мястото, разбира се, беше осветено, но по някакъв начин Харди съзнаваше, че навън вече се смрачава и е все още студено. Двамата чуваха как някой невидим за тях плаче по-надолу, вероятно точно в същата клетка като тази, в която се намираха.
— Толкова тъжно звучи — каза Катрин. — Може да е някоя от дъщерите ми. Те ми липсват най-много. Децата. — Въздъхна дълбоко. — Сигурно им е страшно тежко, че трябва да се справят с ужасното отношение в училище, понеже майка им е в затвора. Само че онова, което повече ме тревожи, е, че ще им се отрази, ако в крайна сметка се озова… — Тя впери поглед в ръцете в скута си.
— Това няма да се случи — увери я Харди. — Няма да го допусна.
Чуха как надолу по коридора плачещият глас внезапно се извиси в писък: „Не! Не! Не!“ и после се разнесе дрънченето на метал. В същия момент изневиделица се появи техният пристав и отвори вратата на клетката към съдебната зала.
— Ако искаш да вечеряш, най-добре да вървим да се преоблечеш.
Останала без думи, Катрин се поколеба и изпусна дълбока въздишка. След това примирено кимна, изправи се и подаде ръце да й сложат белезниците.
18
Педиатърът сърдечен специалист в „Кайзър“, д-р Арън Трублъд, беше нисък и леко прегърбен човек с благ говор, надхвърлил шейсет и пет години. В момента седеше от другата страна на масата срещу Глицки в малка невзрачна стая в родилното отделение, скръстил ръце пред себе си, с тревожно и благо изражение.
Трея беше опитна родилка. Стигнаха в болницата доста преди девет часа сутринта и след осемчасови родилни болки, по време на които Глицки дишаше заедно с нея, тя роди почти четирикилограмово момче, което нарекоха Закари. Бебето се разплака юначно, след като пое първата си глътка въздух, и изглеждаше идеално оформено. Глицки преряза пъпната връв. Гинеколожката на Трея, Джойс Гавелин, го оцени на осем и девет по скалата на Апгар, което беше много добър показател.
Само че след по-малко от час еуфорията от успешното раждане отстъпи място на внезапно появила се сериозна тревога. Доктор Гавелин се занимаваше с обичайните следродилни мерки — епизиотомията, отстраняването на плацентата и така нататък, — а през цялото време Закари лежеше сгушен до корема на майка си в родилната зала. Лекарката изпрати майката и бебето в стаята им в родилното отделение и Глицки вървеше редом до количката по коридора, докато се настанят в частната стая, за която бяха помолили. Там болницата щеше да им осигури специална вечеря и той се надяваше да прекара нощта със
