Харди спокойно се отправи към собствената си маса, където седеше Катрин. Заимства един от номерата на Роузън и посочи с пръст клиентката си:
— Тази жена е невинна, съвсем невинна по отношение на тези престъпления. Всъщност тя не е виновна за нищо друго, освен че е привлякла вниманието и си е навлякла гнева на полицая, провеждащ разследването на тези случаи, сержант Дан Кунео, като не се е поддала на сексуалните му аванси и е съобщила за тях на неговия началник.
Откъм публиката се надигна ропот. Точно затова бяха дошли репортерите — за секс и за скандали! Похотливи обвинения и интимни тайни.
Харди мълчаливо се наслади за миг на смайването и на яростта на Кунео и на факта, че челюстта на Роузън видимо увисна. Объркан и смутен, макар че вероятно бе допускал, че е възможно въпросът да бъде повдигнат, той просто не беше подготвен обвинението да се появи толкова рано в съдебната зала. Добре дошъл в лигата на големите, помисли си Харди. Беше пуснал първата кръв.
Стана дори още по-добре. Кунео прошепна нещо на Роузън, който със закъснение се изправи на крака:
— Възразявам, Ваша Чест. Доводи.
— Възражението се отхвърля. Той не привежда никакви доводи, господин Роузън. Просто излага своята версия за събитията, както направихте и вие. Точно затова са встъпителните речи. Продължете, господин Харди.
Харди кимна с уважение. Това бе напълно неочаквано. Браун не само бе отсъдила в негова полза, но и открито бе укорила Роузън пред съдебните заседатели. Това допадна на Харди, но не можеше да си позволи да го покаже.
— Благодаря ви, Ваша Чест — каза той. Застана в средата на съдебната зала. Отново се обърна и погледна към масата на защитата. — Преди малко казах, че няма веществени доказателства, които да свързват Катрин Хановър с това престъпление. Нещо повече, няма никакви убедителни доказателства — веществени или някакви други, — че тя е виновна.
Адреналинът определено се покачваше и той усети, че изпитва силно удоволствие, почти тръпка, съзнавайки, че ще позволи на това чувство да го отнесе докъдето си поиска.
— Основните свидетели на обвинението са непоследователни и си противоречат един на друг. Изявленията на клиентката ми са изопачени и са извадени от контекста. Така нареченият мотив е разкривен и преувеличен, а цялата неприятно вонлива смес е получила някаква смътна прилика със съдебно дело вследствие на твърде прибързано и небрежно разследване.
Двама души са мъртви. Доказателствата ще покажат, че се били застреляни смъртоносно. Извън този факт доказателствата на обвинението просто не са достатъчно ясни, достатъчно чисти и достатъчно убедителни, за да докажат, че Катрин е извършила убийство. — Той замълча за момент, вече уверен, че ще успее да пробута и последния си аргумент: — В началото на своята работа вие положихте клетва — обърна се той към съдебните заседатели. — Докато сега Катрин седи пред погледа ви вие трябва да приемете, че това, което ви казах, е истина. Трябва да допуснете, че тя е невинна. Оттук започва всеки процес.
Господин Роузън искаше да ви убеди, че тя не е невинна. Че е замислила и е извършила това двойно убийство с цел финансова облага. Че е виновна, както гласи обвинението. Само че никаква политическа амбиция и никакво желание да бъде приключено едно шумно дело не могат да я направят виновна. Законът в тази страна предполага, че всички обвиняеми са невинни до доказване на противното. Ние ще разчитаме точно на тази презумпция и на вашата клетва.
Срещна погледите на няколко съдебни заседатели, всички до един възхитени. Поне засега ги беше спечелил на своя страна.
17
Единственият свидетел преди обедната почивка беше Джон Страут, лишеният от възраст и обикновено непротиворечив участник във всеки процес за убийство в Сан Франциско, на който бе присъствал Харди. Колкото и прозаично да изглеждаше, обикновено едно от първите задължения на обвинението бе да установи, че наистина е било извършено убийство. Или две убийства, както беше в този случай.
Харди бе проучвал експертизите и резултатите от аутопсията, докато не му се зави свят, опитвайки се да намери някаква сламка, за да хвърли съмнение върху причината за смъртта или, по-конкретно, да въведе отново идеята за убийство и за самоубийство. Това със сигурност не му се струваше добра идея, ако човек знае всички факти, както ги знаеше той. Всъщност вероятността бе толкова нищожна, че бе почти невероятна. Все пак не виждаше с какво може да навреди, ако даде на съдебните заседатели макар и нищожно основание за съмнение по този въпрос.
Затова когато Роузън приключи с неособено строгия си разпит за очевидната причина за смъртта на двете жертви, Харди се изправи и се приближи към свидетелското място, на което Страут седеше съвършено непринудено. Както някои хора с течение на времето започват да приличат на кучетата си, съдебният лекар Страут с течение на времето все повече заприличваше на труп. Страут беше висок близо метър и деветдесет, изпит и блед, а изпъстрените му с бръчки страни бяха покрити с подобна на креп кожа, която потъваше във вдлъбнатините на лицето му. Изпъкналата му адамова ябълка подскачаше при всяко често преглъщане. Въпреки всичко обаче той някак бе успял да запази младежкото си излъчване — непокорна бяла коса, бледосини очи, които бяха виждали какво ли не и в повечето случаи го посрещаха със смях. Заговореше ли, провлеченият му южняшки акцент представяше думите му в сардонична светлина. Макар че тук — на свидетелското място и под клетва — той се опитваше да се държи строго професионално.
Харди го познаваше от трийсет години и го поздрави сърдечно, след това премина на въпроса:
— Вие свидетелствахте, че и господин Хановър, и госпожица Д’Амиен са починали от огнестрелна рана в главата, така ли е?
— Да, така е. — Страут се бе облегнал на мястото си, ръцете му почиваха върху ръкохватките, а дългите му крака бяха кръстосани в тясното свидетелско място, като глезенът на единия почиваше върху коляното на другия.
В примитивната простота на съдебната зала Роузън бе представил поставена на триножник рисунка на главите на двете жертви, на която се виждаха входните и изходните рани и траекторията на куршумите. Харди се зае най-напред с местоположението на раната в главата на Миси и поиска да потвърди, че тя е разположена в горната част на тила.
— Нека ви попитам, докторе, възможно ли е човек сам да си нанесе подобна рана?
Първоначалната реакция на Страут, която той бързо овладя, беше искра в бледите му очи. Познаваше Харди, а въпросът беше привидно толкова глупав, че той просто не знаеше как да му отговори освен със сарказъм. Само че въпросът го извади от благодушната му летаргия. Свали крака си и се изправи на мястото си.
— По мое мнение би било до голяма степен невъзможно човек сам да си нанесе подобна рана.
— Невъзможно ли казахте?
— Точно така.
— Добре, да насочим вниманието си към раната на господин Хановър. Въпросът е същият.
— Може ли да се е прострелял сам там, над дясното ухо?
— Да — каза Харди.
— Ами, не. Така смятам.
— Но за разлика от случая с Миси Д’Амиен това не е невъзможно?
— Не, не е, ако го е направил с лявата си ръка, но дори тогава, траекторията… — Той замълча и поклати глава с известна решимост: — Не, твърдя, че не е възможно.
— Не е ли, докторе? И защо?
— Защото е боледувал от полиомиелит като по-млад и не е можел да използва дясната си ръка.
Харди кимна при това забележително откритие и потърси с очи вниманието на съдебните заседатели.
— Значи не е можел да вдигне с дясната си ръка оръжието до мястото, където то би трябвало да се намира, за да произведе смъртоносния за него изстрел? Това ли казвате?
