Мотивът

Бекер явно не разбра добре въпроса. Очите му внезапно се стрелнаха към Харди, но той се опита да отговори:

— Ами, защото обикновено при пожар са събират много хора и никога не се знае дали някой от тях не е видял нещо, което може да се окаже важно. Понякога наблюдателите не си дават сметка за значението на видяното от тях. Просто събираме сведения за всички, които са били там, за да може инспекторите след това да отидат да разговарят с тях.

Причината за внезапното безпокойство на Бекер скоро стана ясна. Роузън явно беше репетирал тази част от покаянията, за да стигне до следното:

— Инспекторе, не е ли вярно, че според вашия опит, когато става дума за палеж, този, който е причинил пожара често се връща на мястото, за да се наслади на стореното?

Харди скочи:

— Възразявам, Ваша Чест. Необосновано. Свидетелят не е психолог.

Възражението не беше много сериозно, защото свидетелят съобщаваше нещо, което бе по-скоро наблюдение на инспекторите по палежите, а не тяхно мнение, обаче прозвуча добре и съдийката го прие.

— Приема се.

Роузън опита отново:

— Инспектор Бекер, всички инспектори по палежите знаят, че човекът, който предизвиква пожар…

Харди не възнамеряваше да го остави да довърши:

— Възразявам! Слухове и спекулации!

— Приема се. Господин Роузън, задайте конкретен въпрос или се откажете от тази посока на разпита.

— Добре, Ваша Чест. — Роузън застана неподвижно и сякаш първо изговори думите наум, за да е сигурен, че всичко е наред: — Инспекторе, въз основа на собствения ви опит, вие лично разкривали ли сте и/или арестували ли сте подпалвач, който се е върнал на мястото на предизвикания от него пожар?

Харди отново скочи:

— Ваша Чест, съжалявам, обаче трябва отново да възразя.

Само че този път Роузън бе успял да се промуши между капките и съдийката прие въпроса му.

— Възражението се отхвърля. Продължете, господин Роузън.

— Благодаря ви, Ваша Чест.

Харди забеляза лека подигравателна усмивка на лицето на прокурора, внезапно осъзна каква грешка бе допуснал и стисна здраво челюстите си. С неколкократните си възражения на въпросите на Роузън, той се бе хванал на въдицата на прокурора и така бе привлякъл вниманието на съдебните заседатели към нещо, което иначе можеха да пренебрегнат като не особено значимо. Вече никой в залата не смяташе, че става дума за маловажен факт и Харди можеше да се сърди единствено на себе си.

Роузън помоли протоколчика да прочете отново въпроса, тя го направи, а Харди се плъзна надолу на стола си.

Разбира се, отговорът беше „да“. Бекер лично бе имал десетки случаи, когато подпалвачът се бе връщал или бе оставал на мястото на пожара.

— Значи вече бяхте излезли навън, от другата на улицата срещу пожара? Бихте ли казали на съдебните заседатели какво се случи след това?

Харди беше предусетил какво следва. Можеше да възрази, че няма връзка с делото с надеждата този път възражението му да не бъде отхвърлено, само че му бе хрумнало как да използва информацията.

Бекер отговори:

— Да, една жена беше забелязала, че аз ръководя всичко, приближи се към мен и ми каза, че е роднина на собственика на горящата къща.

— Виждате ли тази жена в съдебната зала?

— Да.

— Бихте ли я посочили на съдебните заседатели, моля?

— Да. — Той протегна ръка: — Ето там, на масата.

— Моля в протокола да се запише, че инспектор Бекер разпозна Катрин Хановър. — Роузън направи обичайния си поклон. — Благодаря ви, господине. Свидетелят е ваш — обърна се той към Харди.

— Инспектор Бекер — поде Харди, — още в началото на показанията си използвахте думата „пресяване“, когато говорехте за набирането на доказателства от мястото на пожара. Какво точно имахте предвид?

Въпреки че от доста време стоеше на свидетелското място, Бекер изглеждаше свеж и ентусиазиран.

Ами процедурата не е високотехнологична. Всъщност ние помитаме и събираме в торбички всичко около един труп и след това се опитваме да разпознаем всеки предмет от местопрестъплението, дори и най- дребния.

— Използвахте този метод и след пожара в дома на Хановър, така ли?

— Да.

— Търсехте ли нещо конкретно?

— В известен смисъл да. Надявах се да намерим гилзите, например.

Харди се престори на учуден:

— Да не искате да кажете, че можете да пресеете и да намерите нещо толкова малко?

— Разбира се, дори по-малко от това. Когато приключим, обикновено остава само пепел.

— И намерихте ли гилзите?

— Да.

— Две?

— Да.

— Имаше ли по някоя от гилзите пръстови отпечатъци или някакви други белези?

— Да, на господин Хановър.

— На господин Хановър ли? Не на Катрин Хановър?

— Не.

— А какво ще ни кажете за самия пистолет? По него имаше ли отпечатъци?

— Да. На господин Хановър и някакви други.

— Някакви други ли? Какви?

— Трудно е да се каже. Нямаше с какво да ги сравним. Може да са били от един човек, а може да са били от двама или от повече.

— Опитахте ли да ги сравните с отпечатъците на Катрин Хановър?

— Да, разбира се.

— Намерихте ли съвпадение?

— Не. А останалите предмети в къщата бяха изгорели.

— С други думи, инспектор Бекер, няма веществени доказателства, че Катрин Хановър някога е докосвала пистолета, определен като оръжието на престъплението, или куршумите, с които са били убити жертвите? Така ли е?

— Да.

— Няма данни тя изобщо някога да се е доближавала до оръжието?

— Никакви.

— Всъщност, инспекторе, вярно ли е, че при внимателното пресяване на доказателствата, открити в къщата след пожара, вие не сте открили никакви веществени доказателства, които да свързват Катрин Хановър или с убийствата, или със самия пожар?

— Да, вярно е — отвърна с професионално спокойствие Бекер.

Харди възприе поведението му и се извърна наполовина към съдебните заседатели.

— Да — повтори той, за да ги накара да запомнят отговора. След това веднага се обърна отново към Бекер. — Бих искал да ви задам няколко въпроса за първата ви среща с Катрин Хановър в нощта на пожара. Разпитахте ли я?