разследва смъртта на Пол Хановър?
Харди стана:
— Възразявам. Слухове и няма връзка.
— Господин Роузън?
— Ваша Чест, това е свързано с мотивите и с основанията на заместник-началник Глицки да изопачава показанията по този случай. Ако той смята, че се намира под политически натиск да постигне определени резултати по това дело, спомените, поведението и показанията му са крайно подозрителни.
— Ваша Чест — парира го Харди, — заместник-началникът не е свидетелствал, той не е бил свидетел до този момент, затова няма какво да бъде поставяно под съмнение. Той ще даде показания, ако изобщо се стигне дотам, само ако свидетелят каже нещо, което да направи показанията му релевантни. Ако това се случи по-късно, така да е, но засега е твърде рано да се обсъжда.
Харди знаеше, че рано или късно ще трябва да се справи с този проблем, но искаше Ейб да го повдигне първи. Да обясни статута си в това разследване най-напред от собствената си позиция, а не да сяда на свидетелското място, вече обременен от подозренията на съдебните заседатели, че поведението му е съмнително. Харди знаеше, че е прав — Браун трябваше да изчака, докато има основание да приеме тези показания. Само че тя нямаше такива.
Съдийката си пое въздух:
— Господин адвокат, предвид на онова, което чух до момента, ще го допусна. Но ви предупреждавам да държите нещата под строг контрол, господин Роузън. Не се увличайте.
Това не допадна на Харди, но допускането на показанията беше в пълномощията на съда. Роузън накара протоколчика да прочете въпроса на Кунео — същността беше дали Глицки се е опитал да му обясни защо разследва смъртта на Хановър.
— Да, обясни ми. Каза, че кметицата Кейти Уест го е помолила да се включи.
Споменаването на кметицата на Сан Франциско предизвика отчетлив ропот от страна на публиката, но то бързо утихна. Никой не искаше да пропусне следващия въпрос:
— Той каза ли ви защо?
— Не, господине. Той е мой началник. Бях поставен пред свършен факт. Просто допуснах, че има политически мотиви, и не обърнах особено внимание.
Харди възрази, че се правят догадки, и Браун го прие. Само че това беше малка и незначителна победа на фона на поредица от поражения. А предстояха и още:
— Сержант, как се отрази намесата на заместник-началник Глицки на разследването ви?
— Най-пряката последица беше, че той ме предупреди да не разпитвам повече обвиняемата.
— Предупреди ви? — Роузън разигра шок и смайване пред съдебните заседатели. — Как така ви предупреди?
— Каза, че тя заплашва да подаде оплакване срещу мен за сексуален тормоз и че за мое добро трябва да я оставя на спокойствие.
— И как бе разбрал това заместник-началник Глицки? Какво ви каза?
— Тя му се обадила.
— Каза ли ви кога му се е обадила?
Харди отново стана, този път на основание слухове и догади. Възражението му отново бе прието, той облекчено си пое дъх и седна.
Само че Роузън не си губеше времето:
— Инспектор Кунео, обвиняемата наистина ли подаде оплакване за сексуален тормоз срещу вас?
Разбира се, Харди и Катрин бяха обсъдили това още от самото начало. Накрая бяха решили, че ако подаде оплакването, след като е била обвинена в убийствата, би изгледало чисто и просто цинично и двулично. Затова решиха да не го прави. Сега, разбира се, им се стори, че са взели погрешно решение.
Кунео всъщност отвърна с изпълнена с разбиране усмивка:
— Разбира се, че не.
— Не го ли направи?
— Не, сър, не го направи.
Трея и Закари все още спяха.
Глицки не бе успял да проследи колата. Не беше въведена като открадната и не бе в списъка на вдигнатите с „паяк“ коли в града. Беше звънил на съседните обществени гаражи, където Миси би могла да си наеме място за паркиране. Нищо. Това само по себе си беше интересно, помисли си Глицки. Къде беше проклетото нещо? Обади се в пътна полиция и провери извадените от движение коли — и там нищо. Макар да знаеше, че е напълно възможно един прекрасен ден някой просто да е свил колата и след това да си е казал — а, мерцедес, чудничко — и да я бе задържал. След като Д’Амиен беше мъртва едва ли някой щеше да съобщи, че е открадната.
Само че Глицки успя да се добере до адрес, на който Д’Амиен беше живяла, когато бе регистрирала колата. Смутен, задето не се бе сетил да провери по-рано, след като единственото, което се искаше, беше да погледне в компютъра на пътна полиция, той си напомни, че французойката всъщност никога не бе заемала важно място в разследването му. Тя беше невидимата жертва, придатък към Пол Хановър, без значение сама по себе си.
Каза си, че най-вероятно продължава да е точно така, но въпреки това разполагаше със следа, която не беше проследил. Тя можеше да заведе някъде. А може би щеше просто да го отведе до Единайсето авеню, номер 235, и да свърши там. Изненадано си даде сметка, че жилището се намира на няма и четири пресечки от мястото, където седеше на кухненската си маса. След пет минути вече беше написал бележка на Трея, в случай че тя междувременно се събуди — просто излизал да се поразходи. Щял да се върне след двайсет минути.
Денят навън не бе станал по-приятен. Ниско над града бяха надвиснали гъсти облаци, а лекият дъждец, завалял преди около час, явно валеше в целия квартал. Глицки облече любимото си избеляло кафяво авиаторско кожено яке с яката от изкуствена кожа. Вървеше с ръце в джобовете, с широки крачки и приведени рамене, за да се предпази от студа.
Като повечето от останалите сгради в квартала — и като собствената му къща, разбира се — къщата беше двуетажен близнак, а жилището на Д’Амиен явно беше на приземния етаж. Той се приближи към малкия покрит вход, натисна звънеца и звънът му отекна вътре. След като никой не отговори, той надникна през едно от малките прозорчета на вратата и успя да различи някакви мебели, килим и лавица за книги в дом, който много приличаше на неговия.
— Ехо? — отекна треперливият глас на възрастна жена с бруклински акцент някъде горе и зад него. — Не са си у дома. На работа са. Мога ли да ви помогна?
Глицки вдигна поглед към стълбището, което водеше към горния етаж, но остана на най-долното стъпало. Тъй като беше едър и чернокож, той знаеше, че невинаги го посрещат гостоприемно. Затова извади портфейла си, показа значката си и каза:
— Аз съм от полицията. Имате ли нещо против да се кача?
— Нали не са загазили? Изглеждат ми толкова свестни хора. — След това жената сякаш се сети за нещо и попита: — Нали не са умрели? Ой, кажете ми, че не са умрели, боже, не отново!
Глицки се закова на петото стъпало:
— Отново ли?
— Предишната ми наемателка Миси. Такова хубаво момиче. Дойде един полицай… — безнадеждно махна тя с ръка, — и просто ей така ми съобщи, че е мъртва. Загинала при пожар.
До този момент Глицки бе останал с убеждението, че годеницата на Хановър е живяла в къщата на Аламо Скуеър. Но очевидно тя бе запазила и това жилище. При все това искаше да се увери:
— За Миси Д’Амиен ли става дума?
— Бог да даде покой на душата й.
— Да. — Той докосна закачената на касата на вратата мезуза1. — Виждам, че сте еврейка. Аз също.
Жената примижа насреща му, защото не беше съвсем сигурна дали може да му вярва.
— Ейбрахам Глицки — протегна ръка той, а тя колебливо я стисна.
