отдалечаващата се фигура на ездача, докато съвсем се скри от погледа му.
— Какво става? — попита отново Сандбърг.
— Мистър Пейсън няма ли да се заеме със сеното? — Беатрис явно беше запомнила името на фермера.
— Това не беше Пейсън — отговори Лий.
Той отиде до кухнята, за да си налее чаша кафе и да обмисли нещата насаме. Беатрис приготвяше плодов пай — Бап се бе съгласил на този компромис, защото според него правенето на сладкиши не бе сериозна работа.
— Тревожи ли те нещо? — попита го тя.
— Това беше братът на Том Смол.
— Божичко! — възкликна Беатрис и закри устата си с ръка. — Да не е пуснал хората на закона след теб? В Хелена има един федерален съдия-изпълнител…
— Не, не би било в неговия стил. Надявам се, че няма да сложиш сол в този пай…
— Не се безпокой, няма — тя разточваше тестото с една стара бутилка. — Искаш ли да се върна в града вече?
— Можеш да останеш тук толкова дълго, колкото искаш. Ти ми помагаш страшно много.
Момичето мачкаше тестото — събираше го на топка, а после го месеше и разстилаше с пръсти.
— Ще си вървя.
— Но няма да се върнеш при Ребека, нали? Освен ако не искаш…
— Не, няма да отида при Ребека — въздъхна тя.
— Ако се опита да ти причини някакви неприятности, Беатрис, само й кажи, че ще се разправя с мен.
Беатрис се усмихна и отново разстла тестото върху масата:
— Ребека не се интересува особено от това, което й нареждат мъжете, като изключим мистър Фипс, разбира се.
— Само й предай думите ми. Няма да те закача, ще видиш.
Беатрис сложи готовото тесто в тигана за сладкиши, като внимателно го оформи с пръсти по краищата. Лий си сърбаше кафето и я гледаше как взима стара консервена кутия, пълна с малини, изсипва плодовете в тигана и ги изравнява с ръка. След това тя ги поръси със захар.
— Така и не успях да се науча да правя такъв пай, без да го изсуша при печенето прекалено много — каза момичето.
— Можеш пак да дойдеш тук… след време… когато всичко се размине.
— Да говоря ли с мистър Смол? Изглеждаше ми много приятен стар човек. Той сигурно не знае истинските обстоятелства около смъртта на брат му.
Когато се върнеше в града, тя така или иначе щеше да разбере колко е грешила.
— Джордж Смол е лош човек, Беатрис. Наемен убиец. Два пъти по-опасен от малкото си братче…
Тя остави тигана на масата. Лявата й ръка силно трепереше. Явно беше нервна.
— Но той… — каза Беатрис задъхано — той можеше да те убие. Ти не беше въоръжен! Защо не го направи?
— Защото се появи ти. Сигурно е старомоден…
— Убеден ли си, че е толкова лош? Хората се променят…
Лий изпи последната глътка кафе и се изправи.
— Като сложиш пая в печката, ела навън, при оградата. Ще измъкнем онази стара тръба — искам ти да водиш конете.
Останалата част от деня мина както обикновено.
Лий накара Бап да спре да приказва за Смол и за случилото се сутринта и го впрегна здраво в работа. Не им беше лесно. Водопроводната тръба беше от добро качество — хубава, два инча дебела, чугунена тръба. Но бе дълга тридесет и пет фута — повече, отколкото човек — или дори четирима мъже и едно момиче — можеше да я вдигне, без да бъде сигурен, че няма да я изкриви или даже да я счупи.
Лий реши, че е била докарана до мястото с помощта на две каруци, които са били наети от дървар-ския лагер. Хората там често трябваше да се справят с подобни проблеми.
Той накара мъжете да изкопаят земята така, че да се образува наклон, водещ право към новия ров, в който щеше да стои тръбата, след това се разделиха на две групи — едните трябваше да извадят тръбата от старото й място, по този начин поемайки по-голямата тежест на работата, а другите просто щяха да я изтъркалят по наклона към приготвения изкоп. Никак не беше лесно. Наложи се и да изберат още два коня, които да впрегнат като товарни животни, за да могат да извършат операцията така, както я бе замислил Лий, а това им отне доста време.
Ако разполагаше с необходимите инструменти и човек, който да разбира от тези неща, можеше просто да разглоби тръбата на части, да ги пренесе където си иска и после да ги сглоби отново.
Но той нямаше нито инструментите, нито човека.
Нанакрая, след два погрешни старта, след всеки от коитр им бе необходим цял час, за да се приготвят да започнат отново, и тази работа бе свършена.
Водопроводната тръба бе поставена в улея, добре гурена по цялата си дължина — от помпата точно под къщата, през двора, та до хранилките на конете: закопана на два фута дълбочина, без каквито и да било нежелани чупки — в идеална права линия. Ако се вземеше предвид и изкопаването на новия ров предния ден, работата им отне два пълни дни.
Но Лий се бе трудил с удоволствие през цялото време. Правеше го съвсем съзнателно — сякаш знаеше, че неприятностите приближават и затова трябва да скъта дълбоко в себе си спомена за тези дни усилен труд в Ривър Ранч — за Беатрис и верните си приятели.
Той реши да отиде в града и да предложи на Джордж Смол хиляда долара, ако се съгласи да върне на Индия Ащън парите й. Тя сигурно не му беше платила повече от това, а най-вероятно много по-малко. — Така със сигурност щеше да му се наложи да продаде едно от кончетата — може би малката кобилка, Светулка, — за да изкарат зимата. Но това бе единственият начин да остане в долината като почтен собственик на ранчо, вместо опасен убиец, за когото да пишат в малките вестничета, като винаги изтъкват факта, че именно той е пречукал стария Смол. Ако изобщо го убиеше, естествено…
Трябваше да похарчи всичките си пари от Мексико, но пък нещата можеха и да се уредят — старецът изглеждаше сговорчив.
Радваше се, че е имал този хубав ден на тежък физически труд и че Беатрис го бе прекарала с него. Такива неща трудно се забравят.
След вечеря всички пак излязоха на верандата, за да изпият кафето си и да изядат плодовия пай на Беатрис.
— Хубав пай — заяви Бап. — Искам да го кажа пръв.
С нищо не отстъпва на моите.
След като другите отидоха да спят, Беатрис и Лий останаха още малко на верандата, за да погледат изгряващата над планините луна.
Час по-късно цялата долина бе огряна от сребърната й светлина.
Тръгнаха рано на другата сутрин. Лий яздеше едрия си жребец, а Беатрис, отново облякла синята си рокля, бе възседнала своята Белита.
— Какво ще правиш в града? — попита я Лий.
— Ще работя при мисис Болтуит, а може и мистър Мартин да ми позволи да му помагам в склада.
— Не може ли да продаваш заедно с него?
— Не — каза тя и спря коня си — дамите няма да си купуват платове, ако ги продавам аз.
— Беатрис…
— Не ми казвай нищо повече, защото ще започна да плача, а знам, че мразиш това — момичето пришпори кобилата си и препусна напред.
Когато стигнаха до брода в долното течение на реката, Лий спря и изчака да ги настигне Том Кук, който бе яздил малко след тях. Индианецът ги бе следвал през цялото време, затъкнал на седлото пред себе си стария си „Спенсър“. Лий погледна назад и видя ято подплашени от коня на Том черни птици да се издигат към небето от развълнувания храсталак.
