Отне му доста време да убеди Том Кук да се върне обратно в ранчото, но накрая все пак успя. Момчето обърна понито си и изчезна във върбовата горичка над водата.
Лий и Беатрис пресякоха реката и препуснаха през високата трева към Крий.
Градът изглеждаше много тих, когато най-после навлязоха в него. Първо отидоха при мисис Болтуит. Тя ги посрещна в кухнята, очевидно зарадвана да ги види заедно.
— Най-после и вие да проявите малко здрав разум! — каза мисис Болтуит. — Беатрис, Ребека е направо бясна! Нейно Височество не е свикнала някое от момичетата й да я зареже просто така — тя погледна към Лий. — Знаете ли, че тази луда жена се опита да накара помощник-шерифа Фипс да погне Беатрис, сякаш е някоя крадла!
— Но защо? — възкликна Беатрис. — През живота си не съм откраднала нищо.
— Тя каза, че й няма една сребърна гривна.
— Не ме карай да се смея — каза Беатрис. — Каква нелепа история! Та тя продаде по една гривна на мен и на Сал и Бетс, като при това ни караше да й ги плащаме отново и отново всяка седмица. Платила съм й проклетата гривна най-малко двойно!
— И какво направи Фипс? — попита Лий.
— Миналата седмица трябваше да ходи до Бат, та това го спря — иначе веднага щеше да те подгони! Тези двамата са като дупе и гащи — където единият, там и другият! Истински престъпници! Сребърни гривни, как пък не!
— Няма да се върна на работа там — каза Беатрис.
— Алилуя! — възкликна мисис Болтуит и погледна Лий. — Дете мое, това е прекрасна новина. Ела да работиш за мен, хем ще си правим компания!
Беатрис заподсмърча и започна да си бърше очите, при което мисис Болтуит я прегърна.
— Имате ли нов гостенин в хотела? — попита Лий. — Белокос старец, много почтен на вид?
— Единственият старец тук е пастор Пиърс, но той, горкичкият, няма коса изобщо. Питайте в хотела на мисис Фостър. Реба веднага би приютила всеки, стига той да има поне два долара в джоба си.
Лий се изправи:
— Е, аз си тръгвам.
Беатрис го погледна, но не каза нищо.
— Ще приготвим стаята ви, мистър Лий — намеси се мисис Болтуит. — Аз и новата ми прислужничка! — и тя смушка с лакът Беатрис.
— Довиждане — каза Лий. Беатрис не му отговори нищо.
Лий тръгна по тротоара към банката. Изчака някакъв фермер да приключи на гишето пред него, после осребри чек за хиляда долара.
Лий поиска от банковия служител лист хартия и писалка и написа следната бележка:
„Господин Смол,
В писмото ще намерите приложени хиляда долара в брой. Мисля, че и за двама ни ще е по-добре да вземете парите и тихо и мирно да се върнете там, откъдето сте дошли. Фредерик Лий.“
След това сложи десетте стодоларови банкноти в сгънатия лист и поиска още малко хартия, за да завие писмото си в нея. Чиновникът запечата с восък така направения плик и му сложи печат.
На излизане от банката Лий срещна агента по продажба на недвижими имоти Колтроп, който само му кимна и отмина по пътя си. Явно още не му бе простил забележката за това, че много приказва.
Когато стигна в хотела на мисис Фостър, Лий попита за Джордж Смол.
— Господин Смол излезе — отговори мисис Фостър, която се оказа дребничка жена с едно сляпо, бяло като мляко око.
— Бих искал да оставя нещо за него. Но е важно да му бъде предадено лично.
Дребничката жена се наежи като таралеж:
— Ние сме почтено заведение, господине! Ако оставите бележка за някой от гостите на хотела то той ще я получи. Неотворена! — и тя погледна строго.
Той й даде писмото.
— Отседнал съм при мисис Болтуит — каза Лий. Еднооката дама само подсмръкна, като чу това! — Можете да ме намерите там, ако има някакъв отговор.
Лий отведе двата коня, които бяха оставили завързани пред хотела на мисис Болтуит, в градската конюшня.
Мис Макфий не беше там, така че той предаде животните на прислужника полуидиот.
— Изчеткай ги хубаво и после им дай да ядат — нареди му Лий.
Полуидиотът се ухили и усърдно закима с глава.
Стана късно следобед; Лий вече мислеше дали да не отиде до хотела на мисис Фостър и да провери дали Смол се е върнал и получил бележката и парите. Това бяха много долари — не можеше да ги остави просто така някъде и да ги забрави.
Лий седеше в кухнята, пушеше една пура, която му беше дал някакъв търговски агент, и пиеше кафе. Пурата бе направена в Алабама и се считаше за не по-лоша от Хаванските, но въпреки това имаше малко странен вкус.
Мисис Болтуит бе излязла някъде и Лий и Беатрис седяха сами в кухнята и си почиваха след обилната вечеря. Момичето още не бе измило чиниите.
Лий се изправи и отвори задната врата, за да изхвърли пурата. Точно в този момент там се оказа едно десетгодишно момченце, което тъкмо бе вдигнало ръка да почука. Детето — омърляно хлапе с навити нагоре крачоли на панталоните — се стресна.
— Какво мога да направя за теб, малкия? — попита го Лий. — Мисис Болтуит излезе.
Момчето не каза нищо, просто бръкна в джоба си и извади оттам бележката на Лий.
Лий я взе, но когато потърси малко дребни, за да ги даде на хлапето то се извърна и избяга на улицата.
Той се върна на масата, седна и отвори писмото.
Хилядата долара си бяха вътре, само че банкнотите бяха скъсани на две.
Най-отгоре на листа бе написано с молив:
„Младите мъже в наши дни не се възпитават правилно. Отивам в «Аркадия». Ако ти не дойдеш при мен, тогава ще дойда аз.“
Беатрис се надвеси над него и прочете бележката над рамото му. Тя се пресегна и докосна скъсаните пари с пръст. Ръката й трепереше.
— Предполагам, че трябва да отидеш и да убиеш това старо копеле, мили мой…
ЧЕТИРИНАДЕСЕТА ГЛАВА
— Мисля, че не съм загубил парите — каза Лий. — Уолкър може да ми ги смени с други банкноти и после да изпрати тези в Денвър, а оттам да получи нови — той сгъна доларите и ги пъхна в джоба на елека си.
Лий изпи и последната глътка кафе и стана да върви, но като видя лицето на Беатрис, се спря и каза:
— Ще опитам да се разберем с думи — цялата работа е такава дивотия!
Той излезе от кухнята, без да я целуне, прекоси коридора и стигна до стълбите към втория етаж. Беатрис го проследи с поглед, докато можеше да го вижда.
Лий се качи в стаята си, седна на кревата, извади старите патрони от револвера си и ги замени с новите, които бе купил от магазина на Кимбъл. Оръжието бе в пълна изправност, така че той не загуби време да го почиства, или да го смазва отново. Бе открил, че е по-добре, преди битка да не се занимава много с него. Пък и вече не се упражняваше да стреля както преди. А бе имало време, когато тренираше точна стрелба и бързи реакции по седем, че даже и осем часа на ден — стига да можеше да си позволи да хаби патрони за това.
Така беше преди много години — сега вече нямаше нужда да го прави; всичко ставаше с мълниеносна
