бързина — първо в главата му, а после и в действителност — мускулите му сякаш сами следваха мисълта му.
Вероятно старецът все още беше в добра форма. Още по-важно бе, че Индия Ащън беше успяла да му предаде голямата си омраза към Лий. Интересно дали съзнанието, че заслужава да бъде убит за това, което бе сторил, щеше да попречи на стрелбата му. Най-вероятно не. Лий никога не бе виждал престъпник да умира за това, че е лош.
Добре, че Фипс не беше тук, а в Бат. Дали пък помощник-шерифът нямаше да се радва, че е пропуснал тази престрелка? Едва ли, та този човек все пак беше работил за Хикок, а той умееше да надушва страхливците отдалече и сред хората му никога нямаше такива.
Лий стана от леглото, разкопча панталоните си, напъха хубаво ризата си в тях и ги закопча отново. Веднъж бе видял как загива един мъж само защото пистолетът му се оплете в краищата на измъкналата се от панталоните риза; това бе станало в Ню Мексико. И все пак, глупаво беше да се притеснява за подобна дреболия. Той си спомни израза на лицето на Индия Ащън малко преди тя да си тръгне — в него се четеше безпощадна омраза. Смол можеше да й бъде баща…
Лий си сложи колана с кобура, намести го на хълбоците си и излезе от стаята. Слезе по стълбите и мина покрай кухнята. Надникна вътре — Беатрис миеше чиниите; не погледна към него. Лий отиде отзад до тоалетната и се изпика.
Какъвто и да бе изходът от битката, щеше да му се наложи да напусне долината — още стрелба, в която да е замесен той, щеше да се окаже прекалено много за местните хора и със сигурност щеше да е капката, дето да прелее търпението на Тод Фипс.
Когато пресече улицата в посока към „Аркадия“, Лий забеляза, че вече се е смрачило. Някакви деца все още играеха на улицата — гонеха се нагоре-надолу с малко жълтеникаво кученце. Лампите в салона щяха да бъдат запалени, а това бе нещо, което трябваше да се има предвид. Не знаеше защо, но бе открил, че когато светлината е колеблива и има много сенки, стреляше съвсем малко вляво от целта: половин-един инч встрани. Нямаше никакво обяснение за това.
Лий изкачи няколкото стъпала към летящите врати. Вътре вече имаше хора, които говореха и се смееха. Дано сред тях да нямаше някой от Фишхук. Той бутна вратите и влезе.
Веднага видя стареца. С тази бяла коса нямаше как да го сбърка. Седеше на една от страничните маси и говореше с някакъв търговски агент, облечен в жълт костюм. Старецът явно тъкмо разказваше някаква шега, защото човекът срещу него клатеше глава и се смееше. И пред двамата имаше халби бира.
Смол веднага видя Лий и приятелски му кимна, сякаш през цялото време го бе чакал да пийнат заедно. После каза нещо на събеседника си, изправи се и заобиколи масата, така че да застане на около тридесет фута от вратата. Гледаше Лий с поглед на човек който истински се забавлява от развоя на събитията. Далече в другия край на бара имаше някакви каубои, сред които май нямаше хора от Фишхук, поне не и такива, които Лий да познава вече. Освен тях край барплота седяха и играеха на карти още двама дървари.
Лий тръгна към стареца, като внимаваше да държи ръцете далече от оръжието си. Когато се приближи достатъчно, че да не трябва да вика, той каза: — Мистър Смол…
Старият човек поклати глава, сякаш за да го смъмри за неприличното му поведение, и извади пистолета си.
Бе много бърз.
Направи го по един изпипан, старомоден начин, какъвто Лий не беше виждал от години. Веднъж Бил Лонгли бе извадил оръжието си по същия начин по време на един кучешки бой в Бейтън Руж, на който беше присъствал и Лий.
Ръката му описа бърз, правилен кръг, след това се върна назад, като при това отметна краищата на черното сако, спусна се надолу към пистолета, извади го, без да прекъсва движението и го вдигна на височина за стрелба.
Не бързаше — всичко стана със светкавична скорост, но въпреки това много плавно.
И все пак Лий го изпревари. Простреля стареца в гърдите, високо горе, и той заотстъпва, клатушкайки се, по пода назад.
Но колтът на Смол вече бе готов за стрелба. Чу се гръм и куршумът уцели Лий в мускула на лявото рамо, като го накара да се завърти около оста си.
Това завъртане спаси живота му, защото старецът, все още отстъпвайки назад, стреля още веднъж.
Лий чу свистенето, когато куршума мина на сантиметри от лицето му. Ако бе останал на мястото си със сигурност вече щеше да е мъртъв.
Той стреля ниско в корема на стареца и така успя да го повали.
С цялата бързина, на която бе способен, Лий отскочи встрани. Сигурно изглеждаше като паникьосан глупак, но добре че реагира така, защото онова отровно старо копеле отново стреля, така както си лежеше на пода. Лий усети как куршумът удари капака на десния джоб на елека от еленова кожа.
Сега можеше да направи само едно — и Лий се хвърли на земята — нещо, което бе го спасявало хиляди пъти през последните десет години.
Джордж Смол стреля отново!
Куршумът го уцели в прасеца. Лий простреля стареца за трети път и сега вече го уби. В „Аркадия“ настъпи дълга, изпълнена с напрежение тишина.
Никой не промълви нито една дума.
Лий бавно се претърколи и с мъка се изправи на крака. Раната в рамото го караше да се чувства много зле. Гадеше му се. Куршумът го бе уцелил лошо.
Беше силно замаян и кракът го болеше от одраскването. Старото копеле го бе направило на решето. Какъв ли стрелец е бил в младостта си, по времето, когато беше обикалял Мисурската граница!
Какъв мъж!
Лий докуцука до тялото на стареца, проснато на мръсния под. Изглеждаше ужасно, като всички убити — някак дребен и свит. В момента на смъртта той бе извърнал глава встрани и сега изплезеният му език лежеше в прахта.
Лий отскочи към плювалника до барплота, наведе ее и повърна. Чувстваше се отвратително.
Никой от хората в „Аркадия“ не направи коментар.
В хотелската стая мистър Мартин извади куршума от рамото му. Не го боля много, понеже дребосъкът действаше бързо. Лий усещаше раната си все още силно изтръпнала. Кракът го болеше повече.
— Раната ви е от тези, които писарушките доктори наричат „повърхностни“ — каза мистър Мартин, опулил очи като жаба. — А това значи, че много скоро ще започне да ви боли адски силно, но няма да окуцеете, понеже костта не е счупена. Но ако не внимавате и раната се възпали, като едното нищо може и да си умрете от нея — той проми мястото с пергаментов разтвор. — Вече втори път трябва да се грижа за вас след подобни жестокости — каза дребосъкът, като попиваше раната с парче изварен памук. — Май ви стана навик.
— Извинете за безпокойството — Лий чувстваше устата си пресъхнала.
— Ха, на мен нищо ми няма — аз само си упражнявам занаята — мистър Мартин покри раната с малко памук и се пресегна за бинт. — Трябва да ви предупредя, че помощник-шерифът Фипс пристигна в Крий тази вечер и че направо побесня, като научи за случилото се — явно движен не само от справедлив гняв към закононарушителите, но и от причини от личен характер. Чувам че ви нарича „опасен човек“.
Мистър Мартин хубаво затегна превръзката и отряза още малко плат, който провеси от рамото така, че да се пъхне в него лявата ръка на Лий.
— Благодаря, докторе!
— Повече модист, отколкото доктор съм аз! — отговори Мартин, но изглеждаше доволен въпреки всичко. — Сега ще ви дам малко приспивателно, не прекалено, няма да попречи на дишането ви, така че ще се събудите утре сутринта — с много силни болки в рамото, но въпреки това по-добре.
— Трябва ли да му дам нещо за ядене? — попита Беатрис, която през цялото време, докато мистър Мартин бе почиствал раната, не се бе отделила от леглото, макар че трепереше цялата.
— Може да му дадете чаша градински чай или нещо подобно, преди да заспи. За тази вечер това ще е напълно достатъчно. Ако иска, утре може да хапне малко супа.
