и го гледаше. Докато се бе мъчила да го обуе, от дългите й кафяви коси се бе измъкнал един кичур, който сега свободно висеше надолу.
Лий се наведе и нежно я целуна по устата.
— Благодаря ти, Беатрис, за всичко!
После те слязоха за закуска.
Пасторът, за който бе споменала мисис Болтуит, вече бе седнал в кухнята, за да хапне. Освен него там имаше още двама търговски пътници. Единият бе сложил куфарчето с мострите до стола си.
Лий им каза „Добро утро“ и в отговор получи кимване с глава от единия търговец. Другите двама мъже предпочетоха да замълчат.
Закуската се състоеше от бекон, палачинки и малини с мед. Известно време те само ядяха, без да си говорят.
Мисис Болтуит влезе и отиде до печката, за да смели и приготви още кафе.
След това пасторът — дребен плешив мъж с прашен костюм — сложи вилицата в чинията си и със скърцане избута стола си назад.
— Няма да седя на тази маса повече — високо каза той и излезе от стаята. Търговският пътник с куфарчето стана и го последва. Другият мъж остана на мястото си и свел глава над чинията си, продължи да яде.
— Заради мен губите клиенти — обърна се Лий към мисис Болтуит.
— Да вървят по дяволите! — отговори тя, но червеното й лице изразяваше силно безпокойство.
— Кажете ми — обърна се Лий към нея — какво се говори в града за последното убийство?
— Никой не му обръща внимание — побърза да каже Беатрис.
— Кажете ми! — настоя Лий, като гледаше мисис Болтуит.
— Божичко! — възкликна тя, сложи кафето на печката. — Защо трябваше този Джордж Смол да е толкова стар…
— Разбирам… — каза Лий.
— Той беше един мръсен убиец! — вметна Беатрис.
— Така е, миличка — съгласи се мисис Болтуит. — Сигурна съм в това. Чух, че идвал от Мисури, сигурно е приятел на онова животно, Куантрел. Но хората тук не обичат в техния град толкова често да стават убийства.
— Лий утре се връща в ранчото си и няма да безпокои никого повече — каза Беатрис.
— Това ще бъде най-доброто — мисис Болтуит дойде при тях и им наля прясно кафе. Тя и Лий се спогледаха над главата на Беатрис. Този поглед идваше сякаш от миналите дни, от предишния живот, който и двамата познаваха добре. И в него се четеше само едно — „Внимание, неприятности!“
На Лий му се щеше да се поразходи с Беатрис след закуска — може би да отидат до реката и да почетат там, или пък да си устроят малък пикник. Вместо това обаче той се качи пак в стаята си и прекара остатъка от деня в леглото, четейки останалите стати в „Харпърс Уикл“.
Не слезе в кухнята нито за обяд, нито за вечеря.
Беатрис му донесе храната в стаята. Тя му каза че пасторът не дошъл за обяд, но че мисис Болтуи приготвила любимия му пай с равен за вечеря; той не устоял на изкушението и се появил в кухнята, за да си хапне.
Тази вечер, след като отнесе чиниите, Беатрис се върна в стаята на Лий, съблече се и легна при него. Това беше най-хубавата им нощ заедно въпреки болките в рамото му.
На сутринта Лий се събуди рано, нетърпелив да си върви. Тревожеше се за ранчото и конете. Бе отсъствал цели три дни. Бап и останалите сигурно вече се тревожеха и се чудеха какво да правят. Оттук нататък щеше да се наложи някой от тях да ходи до града за продукти и изобщо за всичко, от което имаха нужда. Няколко месеца Лий трябваше да стои настрана от Крий. Ако направеше така, то може би след време шумът щеше да поутихне и след няколко години хората щяха да са забравили за какво е била цялата дандания.
Стана толкова рано, за да избегне срещата с Фипс. Не хранеше никакви илюзии за него — ако му се наложеше да се бие с помощник-шерифа, това щеше да бъде краят му — какъвто и да е изходът от борбата. При това не беше сигурно, че Лий ще спечели. Вярно, че дясната му ръка беше цяла — но всичко останало по него не беше наред.
А ако все пак спечелеше… Е, тогава щеше да се наложи да се омете от града колкото се може по-бързо, иначе жителите му щяха да го пипнат и да го обесят.
Така че сега трябваше да побърза. Той събуди Беатрис с целувка, изми се на мивката и започна да се облича. Момичето стана и му помогна първо да си обуе ботушите, а после да си закопчае колана с револвера. После слезе в кухнята, за да запали печката и да направи кафе.
Слънцето тъкмо изгряваше, когато Лий слезе долу. Къщата още спеше. Никой от обитателите й — мисис Болтуит, пасторът, търговските пътници — още не беше станал.
Беатрис вече бе сложила кафето и тигана с пшеничените питки на печката, когато Лий влезе и седна на масата.
Двамата закусиха в мълчание. За Лий фактът, че просто седи с Беатрис и хапва напоени с кафе пшеничени питки, беше напълно достатъчен, за да се чувства доволен.
Когато допи кафето си, той се изправи и се протегна, за да раздвижи схванатия си гръб, като при това внимаваше да не пренатовари болното си рамо.
— Беатрис, искаш ли да се качиш за малко с мен в ранчото? Можеш да поостанеш с нас няколко дни.
Тя го погледна:
— О, да! С удоволствие бих дошла!
— Тогава върви си събери необходимите неща. Сигурно ще ти трябват още дрехи, освен синята рокля. Но не взимай повече, отколкото може да носи Белита.
— Да, разбира се — каза тя, скочи и хукна към вратата, но изведнъж се върна, за да го целуне, и после вече излезе от кухнята на бегом.
— Какво, за бога, му става на това момиче? — попита мисис Болтуит, която тъкмо влизаше. Беше облякла китайски пеньоар и нощна шапчица, завързана с връзки под брадичката.
— Заминаваме за ранчото — двамата — обясни Лий.
— Така ли? — тя го погледна изпитателно и подсмръкна. — И сигурно никой не е споменал нищо за сватба…
— Ами не — каза Лий.
— Значи си по-голям глупак, отколкото те мислех.
— Още кафе?
Мисис Болтуит наля на себе си една чаша и дойде да седне при него.
— Предполагам, че споделяте мнението на стария Мартин за роклята ми от Сейнт Луис.
Лий трябваше да се замисли, за да се сети за какво говори тя. Отново седна на стола си, за да не изглежда груб.
— Не, аз не съм съгласен с него. Според мен изглеждате добре в зелено.
— Е — мисис Болтуит определено беше доволна от отговора, — предполагам, че една дама трябва да има предвид мнението на мъжете за това, как изглежда — после тя продължи с известна неловкост. — И все пак не може да се отрече, че мистър Мартин има добър вкус и изобщо разбира от тези неща. Веднъж той каза на мис Ащън, че прилича на тапициран диван в костюма си за езда от виненочервен плат. И, знаете ли, тя никога повече не го облече.
— Ами, той има право за повечето такива неща, но със сигурност направи грешка за вашата зелена рокля, това е моето мнение — каза Лий.
— Знаете ли, господине, мисля, че сте прав — съгласи се мисис Болтуит. — През нощта светлината в тези стаи е много подвеждаща. На слънце роклята има съвсем друг зелен цвят, а аз я нося предимно денем…
— Е — каза Лий и отново се изправи, — отивам да си събера багажа — той се наведе и целуна мисис Болтуит по бузата. — И благодаря, че се държите толкова мило с Беатрис.
— Хайде пък вие сега! — възкликна мисис Болтуит, след което се пресегна, хвана го за главата,
