Мистър Мартин започна да прибира инструментите си в плетената кошница, с която бе дошъл.
— Помощник-шерифът може и да е прав за вас, господин Лий — каза той. — Мис Ащън трябвало да заведе горкия Ащън чак в Чикаго — за момент той се концентрира върху прибирането на нещата си. — Бедният Найджъл! — мистър Мартин въздъхна. — Вече е сляп с лявото си око — той затвори капака на кошницата си и отиде до вратата. — Нещастен глупак, който си бе въобразил, че е нещо повече от другите! И ето как завърши всичко! — Мистър Мартин затвори вратата след себе си.
Беатрис направи на Лий чаша чай и през цялата вечер седя до леглото му, като му говореше за ранчото, Тим Бап и неговите пайове, както и за старата вражда между мистър Мартин и Кимбъл. Нито веднъж не спомена името на Джордж Смол, нито пък каза какво мислят хората от града за неговото убийство.
През нощта Лий сънува коне.
Не апалузци, а кавалерийски коне: дорести, червено-кафяви и черни на цвят.
Препускаха в стадо и до един бяха оседлани и с юзди. Бе нощ и те лудо галопираха напред — звукът напомняше гръмотевици през буря.
Знаеха къде отиват — и трябваше да стигнат до сутринта. Бяха по-умни от обикновените коне и имаха цел, която трябваше да постигнат.
Бяха стотици. Не! Хиляди! Всички тъмни на цвят — той виждаше тъмните им гърбове да се издигат и спускат над малките възвишения по пътя.
Високата трева покриваше неравния терен; бе много тъмно. Сега той висеше във въздуха над земята и ги гледаше от високото. Докъдето поглед стига, всичко беше покрито с бягащи коне — хоризонтът бе почернял от тях.
Конете се отдалечаваха от него, а той искаше да ги следва.
Когато се събуди, вече бе следобед.
Дълго време просто тихо лежа в леглото. Рамото го болеше — именно това го бе събудило.
Лий се замисли за Джордж Смол и за стрелбата от предния ден. После се сети за Индия Ащън, която сега бе в Чикаго с брат си, за да се консултира с разни доктори за окото му. Дали си беше дала труда да телеграфира до Крий, за да провери дали Смол е заработил парите си, като го е убил? Но как щеше да пусне телеграма с такъв текст? Може би щеше да пише до някой приятел и да прибави накрая. „Някакви новини напоследък в града?“ Нещо такова. Ако изобщо я интересуваше. Той си припомни лицето й под себе си, разкривено първо от гняв, после от удоволствие.
Мисълта за това го възбуди.
Смол май беше прав — Лий заслужаваше да умре.
Но той бе жив — лежеше и си мислеше за всичко това, докато Смол най-вероятно вече бе затворен в дървен ковчег. Джордж Смол повече никога нямаше да види изгрева на слънцето. Нито пък щеше да вдъхне свежия планински въздух. Край на земните удоволствия за него.
Човекът бе защитавал една благородна кауза, а сега лежеше в ковчег. Такъв беше животът!
През целия ден Беатрис идваше да го навестява. Рано привечер мистър Мартин дойде да види как е раната му.
— Заздравява чудесно и „не мирише“, както би казал някой хирург от времето на дядо ми — той извади чиста превръзка от кошницата си и смени стария бинт. — В онези дни, разбира се, никой хирург не би и помислил да поздрави с кимане на глава дядо ми, ако го срещне на улицата. Никое уважаващо себе си семейство в града не би се унижило да си има работа с един прост лекар. Не ги считаха за по-добри от бръснарите. Човек ги вика, когато има нужда от тях, и толкова — той свърши да превръзва рамото му.
Мисис Болтуит надникна през вратата:
— А, мистър Мартин — каза тя. — Стори ми се, че ви видях да влизате. За вечеря има пържола и пържени картофи, ако смятате да оставате.
— Може и да остана, защо пък не…
— Мисис Болтуит — намеси се Лий. — Пишете вечерята на мистър Мартин на моята сметка. И прибавете допълнително парче пай към нея.
— Е, не е необходимо — каза Мартин. — Въпреки че това е добра отплата за такъв аматьор-доктор като мен. Мария, за бога, къде намери тази рокля?
Мисис Болтуит изглеждаше поласкана от въпроса.
— О, тя е много стара, господин Мартин. От едно време, от дните в Сейнт Луис.
— Скъпа ми Мария! — каза Мартин. — При цялото ми уважение към онези времена в Сейнт Луис, трябва да ти кажа, че днес модата е съвсем друга — той се приближи, за да разгледа роклята по-добре. — И ако ми позволиш тази забележка, зеленото никога не е било твоят цвят, каквото и да са те излъгали в Сейнт Луис. Боже мой, колко много дипли!
— Ами да, на това аз викам изпипана дреха! — възкликна тя.
— Не желая да чуя и дума повече! — заяви мистър Мартин. — Изглеждаш като плашило в тази рокля и явно някой трябва да ти го каже — по-добре да е стар приятел като мен!
Докато той говореше, тя почервеняваше все повече и повече, докато накрая излезе от стаята и тръшна вратата след себе си.
— Има златно сърце, но вкусът й е като на някой пиян черноработник! — заяви мистър Мартин.
На следващия ден Лий се чувстваше много по-добре. Стана точно както бе предвидил Мартин — рамото все още го болеше — особено когато се опитваше да движи лявата си ръка, но иначе всичко бе наред. Драскотината от куршума върху глезена му бе хванала коричка и не го притесняваше изобщо.
Искаше да стане от кревата. Следващият път, когато мистър Мартин дойде да смени превръзката и каза, че раната заздравява добре затова няма да маха бинта през следващите два-три дни, Лий го попита кога ще може да се изправи.
— Утре. Нито час по-рано преди това — отговори Мартин.
Когато продавачът на платове си отиде, Беатрис се качи при Лий и му почете от „Харпърс Уикл“. Вестникът бе само отпреди два месеца.
— „Да ловиш риба на река Пушкуохатен“ — четеше тя, — „е едно от най-приятните занимания в късен летен ден…“
Когато свърши със статията, Лий се опита да я накара да легне в леглото при него, но Беатрис само се засмя и каза, че е шокирана от подобно предложение, идващо от устата на инвалид като него.
После го накара да й разкаже за Мексико.
Лий й разправи някои неща — каза й за малките градове, чиито въздух бе изпълнен с мирис на обработена кожа, за това колко резки и неприветливи изглеждаха очертанията на планините там, описа й кротките хора с кафяви кожи, които обитаваха онези места и не пречеха на никого.
Не спомена нищо за убийствата, които бе извършил по нареждане на стария Дон. Беатрис и той напоследък се бяха нагледали на подобни неща.
После, когато момичето отиде в стаята си, Лий остана буден още малко, за да почете вестника. В него имаше статия за това, как Югът излиза от кризата след войната. Той си помисли, че не само Югът, но и цялата страна има да се оправя с последствията от тази война.
Дочете статията, после се наведе настрани, за да духне пламъка на лампата, и внимателно се намести на дясната си страна. Трябваше да внимава да не нарани рамото си сега, когато вече заздравяваше.
Тази нощ Лий не сънува нищо, или поне не си спомняше.
Когато сутринта стана от кревата, в първия момент Лий загуби равновесие, но това веднага премина. Извади ризата си от гардероба и видя, че Беатрис е зашила дупката от куршума на рамото така, че тя почти не личеше.
Момичето влезе точно когато Лий се опитваше да си обуе ботушите и се наведе да му помогне.
— Снощи Тод Фипс отиде до лагера на дърварите — каза му тя. — Ще се върне утре.
— Умори ли се да се грижиш за мен, Беатрис?
— Мислех си да те откарам с каруца до ранчото ти днес…
— И да ме измъкнеш от града — той й се усмихна. — Кога каза, че трябва да се върне фипс?
— Май че утре следобяд.
— Тогава ще си тръгна сутринта, става ли?
Тя кимна и му обу и левия ботуш. За момент остана коленичила с ръка върху обработената кожа, стоеше
