фонтан; изтичащата под земята вода изпълваше въздуха с дъх на оранжерийни растения.
— Новото е, че вече си тръгвам — рече Брадли. — Идната седмина заминавам за Щатите. Исках да те видя и да се сбогуваме.
— Ще се видим пак, нали, мистър Брадли?
— Не съм сигурен, Марко. Едва ли ще се върна тук. Няма какво да правя тук, нямам вече поле за действие.
— Беше ни много приятно да работим с вас. Ще ни липсвате.
— Благодаря, Марко. Искам да те попитам нещо направо. Как вървят нещата при тебе сега? Разбрах, че базата е закрита. Къде ще приложиш своите удивителни способности?
— Надявам се да постъпя в една компания за продажба на недвижими имоти.
— Смяташ ли, че това ще те удовлетвори? — Лицето на Брадли беше готово да се разтегли в подигравателна усмивка и това накара Марко да оспори намека, че новата му работа ще бъде нещо посредствено.
— Това е промяна за мен. Ще натрупам опит.
— Напоследък тук стана някак тихо — рече Брадли. — Истински завет… Това, впрочем, се дължи главно на теб, Марко. Минаха дните, когато човек не можеше да отвори вестник, без да прочете, че са отвлекли някого или че Месина е обстрелвал някой полицейски участък. Ти свърши удивителна работа.
— О, моята роля беше съвсем скромна.
— Виж, тук не можеш ме излъга. Не допускаш ли, че зная повече, отколкото си мислиш? Всички онези фокуси зад закрити врата във вилата на един божи служител. Чието име по-добре да не споменаваме, Марко, по-добре да не споменаваме. Пък и защо да се тревожим? Резултатите са налице.
— Онези неприятности, за които споменахте, там в родината… Някакъв сенатор, който любопитстваше, нали? Какво излезе накрая?
— Нищичко. Всичко заглъхна от само себе си. Знаех, че ще стане така, ако нещата се развиеха в желаната от нас посока.
— Радвам се. Сега сигурно сте спокоен.
— Спокоен, а? Не ме пързаляй. Това беше труден момент, признавам. — Брадли изведнъж присви вежди като от силна болка и стисна дясната си ръка, сякаш беше изпарил пръстите си във вряла вода. Както много други жестове, които беше научил от италианците, и този не беше съвсем уместен — в случая защото беше неаполитански, несвойствен за Сицилия. — Все пак, това е минала работа. Сега трябва да мислим за бъдещето, а то ще бъде интересно, Марко. И трудно, няма защо да си правим илюзии. Нямам предвид вече Сицилия… това е стара история. Говоря за Берлин, Латинска Америка. Рано или късно, Далечния Изток.
— Да става каквото ще, важното е аз да си живея на спокойствие.
— Не бива да се разсъждава така, Марко. Старите хора може би имат право да мислят така, но младите трябва да проявяват интерес. Говоря за бъдещето на цивилизацията. Не те ли тревожи заплахата за нашата западна култура и наследство?
— Ако искате да бъда откровен — не, мистър Брадли, не ме тревожи; твърде дребна личност съм, да ме вълнуват такива работи. Нека други да мислят по тях.
Брадли изведнъж го сграбчи за ръката, давайки си вид, че върши това импулсивно. И този жест беше неуместен пред един сицилианец — мъжете в Сицилия си позволяваха такива жестове само при някои тържествени случаи.
— Марко, ти ще пропаднеш тук. Ще си пропилееш живота.
— Съжалявам, че мислите така, мистър Брадли. Не виждам какво бих могъл да променя.
— Какво ще кажеш да дойдеш в Щатите?
— Вие се шегувате, мистър Брадли.
— Този път не се шегувам. Предложението ми съвсем не е шега, уверявам те. Бих искал да влезеш в моята организация.
— Изключено. Извинете. Тук е целият ми живот, моето семейство.
— Не искам да решиш въпроса още сега. Не настоявам да чуя от теб „да“ или „не“, просто си помисли. Не мога да ти предложа кой знае какъв материален стимул, но повечето хора намират, че днес в Щатите се живее доста добре в сравнение с тукашните трудни условия. Мога да ти кажа едно: на жена ти ще й хареса там. Ще имаш възможност да изпратиш момчето си в добро училище, когато му дойде времето. Защо не поговориш с Тереза и да видиш какво мисли тя по този въпрос? Може би няма да е лошо да поговорим тримата за това.
— Не разбирам едно, мистър Брадли — за какво съм ви? Аз следвам право във вечерни курсове, но ще минат години, докато завърша, ако изобщо завърша. А и законодателството в Щатите е различно. Ще трябва да започвам всичко отначало.
— Марко, нужни са ни необикновените ти способности, а ти знаеш не по-зле от мен какво имам предвид. Преди да отхвърлиш това предложение, искам да го премислиш много внимателно. Има време за още разговори на тази тема, преди да замина. Трябва да се запиташ дали искаш да прекараш остатъка от живота си в някаква канцелария в един тих град като този, или да станеш двигател на събитията.
— Непременно ще помисля върху това — рече Марко — и ще поговоря с Тереза, но едва ли ще се решим на такава крачка. Тя има майка, аз също, да не говорим за брат ми и сестра ми. Не можем да ги оставим тук. Току-що купих нов апартамент в Акуасанта. Трябва да мислим за много приятели и роднини. Смятам, още сега мога да кажа: изключено.
— Все пак, моля те, помисли ден-два — каза Брадли. — Ще ти се обадя пак тази седмица.
След разговора, Брадли отиде направо в стария си щаб на улица „Асидоро Карини“, където неговият приемник Алистер Фергюсън само за една седмица беше извършил коренни промени. Както беше обещал генералът, това беше млад човек с твърд характер и с „реалистичен поглед“. Всичко у Фергюсън, който за първи път стъпваше в Европа, беше свежо и ново, в това число и живата му младежка дързост, придобита във военното училище, която носеше като костюм от скъп магазин. Гладко обръснат, с лице на типична съвременна издънка на Ню Ингланд с монголоидни скули, гъсти безцветни вежди, весели бръчици около очите и розови, все още младежки свежи страни. Макар че на входа към „палацо“-то стоеше постоянно на пост италиански войник, а посетителите трябваше да показват пропуските си на бариерата пред приземния етаж, Фергюсън беше настоял да сложат секретна брава на вратата му, а със секретна ключалка се затваряше и новата чудесна автоматизирана картотека, която заемаше една трета от кабинета му.
— Не клъвна — каза Брадли. — Както и очаквах.
— Защо отказва?
— Защото и тук му било много добре. Млада жена, дете, прилично състояние, известно обществено положение. Защо да се отказва от всичко това заради живот, който — откровено казано — не гарантира дори елементарна сигурност?
— Защо наистина?
— Не ламти за пари, както ламтят хората у нас. А и вече има това, което човек иска от живота.
— Ако не и повече.
— И колкото и странно да е, сицилианците не са любители на приключения.
Брадли поглади с ръка неотдавна внесеното от САЩ писалище на Фергюсън, което изпълваше кабинета с мириса на изкуствена кожа. Почти от едно поколение сме, а ни дели цял едни човешки живот, помисли си той. Американците се проявяваха все повече и повече като американци и този млад човек нямаше да успее да прикрие своята националност и намеренията си, както наивно си мислеше той, когато, облечен в неугледен италиански костюм от евтин плат, се смесеше с тълпата в Палермо. На другия ден след пристигането на Фергюсън Брадли го беше подложил на една проверка, която според него мина задоволително.
— Карабинерите са пипнали един подозрителен — подхвърли Брадли. — И се канят да му откъснат мъдете.
— Как, буквално?
— Именно. Рекох си, че може би ще поискаш да дойдеш с мен. Смята се, че така ще могат да изтръгнат признание за не повече от десет секунди. Може би има какво да понаучим от тях. Не зная, но струва ми се, че светът не върви към добро. Чакат ни трудни времена.
Отидоха заедно на разпита, който беше кратък и признанието дойде бързо. Брадли съвсем не държеше
