да гледа това зрелище, но с усилие на волята си наложи да не чува нищо и да не мисли за нищо. Когато всичко свърши, Фергюсън като че ли беше попребледнял, но не загуби присъствие на духа.
— Получените навреме сведения могат да спасят живота на стотици, а и на хиляди невинни хора — каза Брадли. — Самият аз винаги съм бил вярващ християнин. Единственото, с което не мога да се съглася, е, че на злото трябва да се отвръща с добро.
— Ще се оправи ли този човек? — попита Фергюсън с похвално нехаен тон.
— О, вероятно да. Макар че едва ли вече ще бъде мъж като преди.
— Толкова ли ни е необходим Ричоне? — възобнови прекъснатия разговор Фергюсън.
— Рано или късно ще ни потрябва. Това момче е наистина голям тактик. Когато става въпрос да се подготви операция, той е ненадминат. Той организира блестящо тази история с Месина. Не беше пропусната нито една подробност.
— Но дали тази пека я наречем специфична способност ще намери приложение в Щатите? Искам да кажа, в непозната обстановка.
— Щатите непознати за сицилианец? Ти се шегуваш. Той ще се чувствува като риба във вода.
— Какво възнамеряваш да правиш? — попита Фергюсън.
— Не зная. Трябва да помисля. Ще ми се да го взема, ако мога да измисли как. Дон К. може би ще помогне.
— Ще се съгласи ли?
— Ако го понатисна.
— А как би погледнал Ричоне на това, да го измъкнат оттук, без да го питат дали това му харесва или не? — попита Фергюсън.
— За това ще мислим, когато стане…, ако изобщо стане.
Затруднен донякъде от неумението си да борави със съвременните евфемизми, Фергюсън затърси необходимата дума.
— Смяташ ли, че той… хм… премахна Джентиле?
— Не собственоръчно, разбира се. Имаме работа с човек, който пипа тънко. Ето какво е направил той — и мога да те уверя, че това е истина: подшушнал на един от хората на Месина, че Джентиле има вина за деликатния край на прочутия им роднина.
— Макар че Джентиле е един от тайфата, с други думи неприкосновен на теория?
— Възможно е да е неприкосновен при обичайни обстоятелства, но той беше започнал да става твърде самоуверен. Възможно е да е решено на някакъв съд, че той трябва да изчезне.
Мушкайки нервно с пръст няколко пъти, Фергюсън успя да натисне един бутон на картотеката си. Едно от чекмеджетата се плъзна напред, електрическият механизъм забръмча и се показа секция от някакъв класьор. Но той видя, че картоните са празни, и това го разочарова.
— Как успяваш да се докопаш до всички тези истории? — попита той.
— Връзки. Виждам често една известна личност, напуснала неотдавна затвора в Данемора.
— Да не е Спина?
— Именно. Дон К. го поканил на знаменитото съвещание в Монреале, когато са взели решението.
— А защо Спина трябва да ни върши услуги? Та нали когато го измъкнахме от затвора, бяхме квит. Той с нищо не ни е задължен.
— Засега не, но той смята, че може да дойде такова време.
— Полага ли ми се да зная нещо повече?
— Много малко. Съгласен съм с онази стара поговорка в нашата служба: колкото по-малко знае човек, толкова по-добре за него. Спина май смята, че скоро можем да му бъдем полезни. Това задоволява ли любопитството ти?
— Бих искал да се срещна с него — рече Фергюсън. Брадли поклати глава.
— Няма да стане. Той е приятен, но крайно необщителен. От време на време бъбрим на чашка кафе. За мен прави изключение, защото сме стари приятели, но общо взето избягва хора.
— Джон Локатели участвува в онази работа заедно с теб, нали?
— Работихме заедно известно време.
— Какво според теб го е подтикнало към това, което направи?
— Беше зле с нервите, струва ми се.
— Мислиш ли, че само страхливецът посяга на живота си?
— Не — отговори Брадли. — Никога не съм бил на такова мнение. Той вече беше стар за този начин на живот, който беше принуден да води. Вероятно нервите му не са издържали на напрежението и натоварването. Може би някои неща са прелели чашата. Кои сме ние да отсъдим?
— Беше приятен човек. Видях го в Центъра. Дойде да ни изнесе лекция.
— Един от най-добрите — каза Брадли. — Чувствителен… може би прекалено чувствителен за нашата работа. Вероятно си чул за голямата сделка с Мусолини, която почти беше сключил. Всички ние се възхищавахме от Джон Локатели. Смятам, че нервите му не са издържали.
— Той си остана идеалист до края — рече Фергюсън, сетне се намръщи: беше изтървал дума, характерна за един свят, от който се беше отрекъл. — Беше някак си искрен — поправи се той.
— Локатели си позволи разкоша да пази съвестта си чиста — отбеляза Брадли. — Това го принуждаваше да действува донякъде като въжеиграч. Къде по-добре е да предадеш съвестта си в ръцете на родината. — И двамата се разсмяха.
— Предполагам, че тази двойна игра с Джентиле щеше да го разстрои — каза Фергюсън.
— Сигурно си прав. Той беше обикновен войник, който живееше с митовете от миналото.
— В Центъра говорят за тези неща.
— За какви неща?
— Като тази история с Джентиле.
— Още ли се говори за това?
— Вълшебните приказки на нашето време — каза Фергюсън. — Слушаш ги и ги забравяш, защото всъщност не вярваш в тях. После изведнъж се озовеш в място като това и виждаш, че всичко е реално. Проучвам някои от работите, които ми даде. Тези вендети. Невероятно! Онзи четиринадесетгодишен хлапак, когото застреляли онзи ден за нещо, което баща му е извършил, преди той да се роди. Как могат да бъдат такива тези сицилианци?
— Защото са различни от нас.
— Аз съм тук, защото не ме изпратиха в Париж — каза Фергюсън.
— Зная.
— На теб всъщност ти харесва тук, нали?
— Да.
— А какво ти харесва, ако разрешиш да попитам?
— Какво ми харесва ли? Не зная. — Та може ли човек да обясни тази сплав от неопределени усещания? Този душевен отклик на лапис лазули на големия град, мраморните грифони, гърдестите ангели, прозиращото през палмите небе, бледожълтите лица, парадирането с кръвта на девствениците, дъха на невидима вода, лицето на Христос, надничащо иззад рамото на усмихващия се архиепископ? — Нещата, както разбираме, са започнали тук приблизително както в Атина. — И аз помогнах за спасяването на този край, убеждаваше се той, помогнах да го защитим. — Трябва да идеш в Сиракуза — каза гласно.
— С удоволствие. Този град мирише целия на лайна — възмути се Фергюсън.
— Говорехме защо сицилианците са различни — продължи Брадли. — Те имат своя религия, различна от християнството. Придържат се към традициите. Тяхната преданост има по-ограничен обхват, но е по- силна от нашата. Ако са на твоя страна, това е до края. Затова искам да взема Ричоне. Представям си ситуации, в които ще бъде незаменим.
Фергюсън се помъчи да изтълкува усмивката на Брадли. Той все крои нещо, за това го бяха предупредили още в Щатите. И доста фантазира. Досега винаги е сполучвал, но някой ден ще оплеска здравата работите. Фергюсън усещаше, че е на път да се набърка в една от онези грандиозни авантюри, на каквито почиваше легендата за Брадли.
— Ако се наложи да отидеш при дон К., какво според теб ще направи той?
