— Ти си Таляфери, нали? — попита Ла Барбера. Едър мъж, той имаше пискливия глас на джудже.
Таляфери вдигна поглед.
— Точно така.
— Аз съм Джони Ла Барбера.
— Зная. Виждал съм те.
— Хей, ти говориш английски доста добре. Как така?
— Живях дванадесет години в Щатите. Какво те води насам?
— Таляфери, пречим си един на друг. Ти подбиваш моите цени, аз твоите. Докъде ще стигнем така?
— Аз не се оплаквам — рече Таляфери.
— Така ли? Аз пък имах впечатлението, че работите ти не вървят много добре през последните няколко месеца. Може да са празни приказки, но разправят, че са отхвърлили твоята оферта за строежа на новия Сагански мост.
Таляфери проучваше внимателно едрото кокалесто лице, търсейки признаци на слабост и суетност, които биха му подсказали как да започне щурма на тази цитадела.
— Още не съм чул да са приели твоята.
— Защо ми казваш това?
— Роси не се е отказал още.
Ла Барбера се ухили до ушите, а на бузите му цъфнаха детски трапчинки.
— Не чете ли сутрешния вестник? Клетникът ни напусна. Взе, та умря. Някой му пръснал черепа в онова кабаре в Мондело… как му викаха.
— Жалко — рече Таляфери. — Роси беше добър мой приятел.
— Да, добър момък беше. Имаше само един недостатък: беше вироглав. Не вървеше в крак с времето.
— Ти драскаше да изкупиш част от предприятието му, нали?
— Ами! Кой ти каза?
— Тези работи се разчуват.
— Не е точно така. Може би съм му предложил сделка, каквато съм готов да предложа и на теб. Твоите работи забоксуваха и, както е тръгнало, след един месец току-виж си фалирал. През последните седмици се наложи да уволниш половината си хора. Чувам, че е спрял строежът и на сградата на Криспи след злополуката със скелето, при която се претрепаха двама души.
Таляфери се беше втренчил в ръката си, свита в юмрук. Този разговор беше покачил кръвното му и той усещаше как тупкат слепоочията му. Беше от онези хора, които се измъчват, когато не могат да намерят отдушник за гнева си.
— Какво искаш? — попита той.
— Участие наполовина — отсече Ла Барбера. — Плащам по сегашните цени. Ако ме караш да чакам, ще получиш много по-малко.
— Няма го майстора — каза Таляфери.
— Помисли. Не бързай и помисли хубаво.
— Няма какво да мисля.
— Сега все още има какво да продадеш. Имаш авоари. Инвентарът и машините можеш да запишеш по костуемата цена. Няма да те мина, Таляфери: обичам да играя честно с всеки.
— Казах не.
Ла Барбера стана.
— Жалко, мислех си, че ако станем съдружници, ще можеш да изплуваш. Знаеш къде да ме намериш, ако решиш другояче.
Таляфери го изпрати до вратата и видя, че на площадката на стълбището чакаха двама ухилени рецидивисти, побойниците на Ла Барбера. Единият поздрави най-нахално Таляфери и това безочие не по- малко от самото посещение на Ла Барбера убеди Таляфери, че неписаният кодекс на уважението, изграждан с такива грижи поколения наред, започваше да се руши; трябваше вече да се предприема нещо.
Той повика Марко в дома си близо до Орто Ботанико да говорят за евентуални мерки и Марко предложи план, който трябваше да бъде представен на дон К. за одобрение.
— Няма да го хареса — отбеляза Таляфери. И двамата знаеха, че с годините шефът им ставаше все по-ревностен привърженик на мирните разрешения на споровете.
Но една ранна утрин два дни по-късно изгоря до основи гаражът на Таляфери с пет камиона в него. Таляфери позвъни по телефона на Марко.
— Свързах се още веднъж с едно лице по въпроса за новия момък и получихме разрешение.
Марко се обади по телефона на Ла Барбера, представяйки се за служител на агенцията за недвижими имоти „Гарибалди“; беше разбрал, че Ла Барбера веднъж се е обаждал в агенцията по повод продажбата на някаква къща.
— Мистър Ла Барбера, при нас е записано, че търсите да купите къща в центъра на града. Интересувате ли се още от това?
— Ако отговаря на изискванията ми — преписка Ла Барбера — и ако цената е подходяща.
— Смятам, че ще ви хареса. Къщата е значително по-голяма от онази, за която се интересувахте, и е в самия център на града, на площад „Карачоло“. Седем спални и три гостни на три етажа. Според мен това е великолепна къща, и то с едно голямо удобство: има двор, така че ако имате кола, това решава и проблема за гаража. В нашата практика къщи с двор са голяма рядкост.
— Ще намина да я огледам — каза Ла Барбера.
Предлаганата къща беше наистина чудесна, построена в испански стил за любовницата на последния от вицекралете. Дори Ла Барбера остана поразен от великолепието на архитектурата и особено от това, че тук, в самото сърце на многолюдния град, имаше място за двата бели кадилака. Ла Барбера заплати без колебание исканата цена, поръча мебели за няколко милиона лири и след седмица се нанесе с брат си Пит.
Три дена по-късно двамата взеха по една приятелка и отидоха с колата на Джони в ресторанта „Зу Тану“ в Мондело. На Джони му беше хрумнало да запази същата маса, на която Роси беше намерил своя край. Вечеряха превъзходно с омари, специалитета на заведението, отклониха предложението на келнера да се уединят след вечеря в две от знаменитите плажни кабини на ресторанта и потеглиха направо към дома на „Пиаца Карачоло“.
Прибраха се късно. Джони позвъни на звънеца при дворните врати от ковано желязо, но портиерът не се появи и когато Джони задърпа нетърпеливо дръжката, оказа се, че вратите са отключени. Той влезе в двора, следван от другите, запали осветлението и видя, че зад кадилака на Пит е паркирана някаква чужда кола, която трябваше да бъде преместена, за да може да вкара от улицата своята. Когато Ла Барбера отвори ядосано вратата на неканената Алфа-Ромео, проехтя взрив, от който целият площад лумна в зеленикава светлина, всички прозорци в радиус от четвърт миля се изпочупиха, а няколкото закъснели минувачи паднаха на колене, убедени, че е настъпил краят на света. От четирите жертви не беше останало почти нищо, по което да ги разпознаят, но на другия ден сложиха в четири ковчега няколко наслуки събрани парчета човешко месо. Полицията и погребалното бюро тихичко се договориха, че в два от тях лежат останките на момичетата, и затова те бяха украсени с бели панделки — символ на чистота и девственост. Семействата и на двете момичета по-късно получиха анонимни дарения от по двеста хиляди лири.
Обстоятелствата около този епизод, който предизвика малка гражданска война в Палермо през есента на 1953 година, бяха проучени с математическа точност от Алистер Фергюсън и изложени подробно пред началниците му във Вашингтон. След няколко дни Брадли, който не беше идвал в Сицилия повече от шест години, пристигна за разговор с него. Той беше посрещнат от Фергюсън на летището, а когато влязоха в града, Брадли, воден от сантиментални подбуди, настоя да пийнат по чашка в хотел „Соле“.
— Нищо не се е изменило — отбеляза Брадли. Но промяна имаше и за миг Брадли изпита тъга. Нима годините биха могли да изличат спомените? Ядката на великолепния някога Палермо се беше сбръчкала, а градът сякаш се беше смалил. Или може би той гледаше вече с помътен взор познатата му в миналото красота?
