— Този град има характер — каза Фергюсън.
Той също се беше изменил — до такава степен, че Брадли едва позна наивния ентусиаст от миналото. Сега беше обут в сандали, на ръката си носеше масивен златен пръстен, гравиран с някакви, изглежда, кабалистични знаци, а движенията му бяха някак сънливи и заучени като у пушач на опиум. Поръча си марсала с жълтък в отделна чаша, после изля жълтъка във виното и старателно го разбърка с лъжичката. Ето, помисли си Брадли, какво е станало от човека с твърд характер, на когото генералът разчиташе, от поборника за нов реализъм, от многообещаващия млад човек, изпратен да защищава останките от извоюваните с труд сфери на влияние в тази страна. Хвана се като удавник за сламката: да не би Фергюсън да е прибягнал към тази ловка преструвка, за да изпълнява по-добре тайните си задължения?
— Май си променил отношението си към Сицилия, щом си кандидатствал за втори срок тук — рече Брадли.
— Работата е там, че кажи-речи станах италианец — отговори Фергюсън и обърса с пръст остатъка жълтък от устните си.
Той продължаваше да симулира дейност и досега го спасяваха само редовните и многословни доклади. Събираше слухове, разкриваше или измисляше заговори, виждаше опасности за сигурността в скандалното поведение на дребни политици. Във Вашингтон бяха доволни от него, но посещението на Брадли го завари неподготвен. Наблюдаваше гостенина внимателно и подготвяше грижливо защитата си. През годините, откакто замина Брадли, беше чул много работи за него и нищо от чутото не предизвикваше у него желание да се сближи с този човек. Един от онези луди, говореха за Брадли, който действува все на своя глава и вярва, че съдбата е положила здраво ръка върху рамото му и го напътства.
— Щом ти отърва, защо не? — рече Брадли. — Да тръгваме, а?
Карайки лудешки черната си алфа-ромео с напълно безизразно лице, Фергюсън отведе Брадли в стария му щаб, където сега не се виждаха разните хитроумни ключалки. Посрещна ги старото писалище на Фергюсън, внесено на времето специално от САЩ, което сега беше отрупано с документи. Наоколо по пода имаше купчини илюстровани списания, а по стените висеше колекция от жестикулиращи марионетки.
— Ти пристигаш в смутно време — рече Фергюсън. — Още две коли хвръкнаха вчера във въздуха. Тринадесет-четиринадесет убити. Забравих вече колко загинаха онзи ден.
— Видях снимките в „Джорнале“ — каза Брадли. — Много кървава история. Кой печели засега?
— Старата фирма — отговори Фергюсън. — Новите момчета нямаха никакви шансове, след като твоят приятел Марко очисти братята Ла Барбера. Джони беше мозъкът на организацията. Когато си отиде, те станаха стадо овце. Оказват все още някаква съпротива, но това е само въпрос на време. Липсва им стратегия.
— Четох последния ти доклад — рече Брадли. — Откъде знаеш, че експлозията във вила „Медина“ е наистина работа на Марко?
— Откъде зная? Как да ти обясня? Живея тук близо седем години. Идва време, когато вече можеш да надушиш такива неща от въздуха. Предполагам, че това е въпрос на нюх. Тук факти и слухове вървят ръка за ръка. Накрая човек добива усет и така или иначе налучква истината. Забавното е, че всъщност Палермо съвсем не е тайнствено място, когато го опознаеш. Може да се каже, че всички знаят всичко. Само че никой не може да докаже нищо. Това е нещо като шесто чувство — той затвори очи и потупа главата си, — нещо като нюх, струва ми се.
— Според теб как Марко е разбрал, че Ла Барбера търси да купи къща?
— Просто логична догадка. Всички в този град искат да имат къща, но деветдесет и девет на сто от населението живее в апартаменти, притеснявано от съседите. Отделните къщи са не повече от двеста в целия град и можеш да чакаш години да купиш такава къща. Достатъчно е било само да предложат къща с двор и не биха сбъркали. Всеки ще я лапне веднага.
— Просто, като си помислиш, но трябва да си гений да се сетиш. Виждал ли си Марко напоследък?
— От време на време. Зная къде живее в Акуасанта. Искаш ли да го видиш?
— Не — отговори Брадли. — В никакъв случай. Помниш ли, казах ти, че ще дойде време, когато той ще ми потрябва? Както изглежда, това време почти е дошло. Човекът, когото трябва да видя, е дон К. Правил съм му някоя и друга услуга в миналото, затова вярвам, че няма да ми откаже, ако поискам той да ми услужи сега.
Марко беше изненадан, но не и разтревожен от това, че трябваше да се яви пред дон К. в чифлика му в подножието на Камарата. Само най-привилегированите от хората на братството — онези, които заемаха отговорни и поверителни постове — биваха приемани от великия човек в дома му, но откакто дон К. го почете с присъствието си на кръщавката на Лучия, Марко си беше позволил да смята, че го ценят много.
При такива случаи се спазваше известен протокол. Дон К. приемаше гостите си на двора, под сянката на една смокиня. Обикновено той беше удивително мълчалив човек, който предпочиташе да общува с жестове, малко на брой и сдържани: рязко отмятане на главата означаваше отрицание във всички възможни степени; потрепването на пръстите му изразяваше съмнение, а когато не вярваше в нещо, затваряше клепача си с показалеца. Но при такива аудиенции той полагаше нарочни усилия и задаваше множество въпроси със слабия си дрезгав глас. Въпросите биваха банални — като онези в официалните бланки, — а и дон К., който ги задаваше просто от вежливост и за да запълни с нещо паузите между глътките лайкова отвара, сервирана от икономката му, знаеше предварително всички отговори. Говореше се, че той познава до най- малките подробности живота на всеки член на братството. В този уединен чифлик сред изгорелите от слънцето смълчани поля, където вонеше на свински тор и жужеха мухи, нищо не убягваше от зоркия му поглед и никой не беше извън обсега на властта му.
По пътя Таляфери намекна на Марко как да се държи.
— И той е човек, та покажи, че го уважаваш, но не се престаравай. Недей да коленичиш. Той не обича да му се подмазват. Други са времената сега.
Покровителят на Марко му подсказа и още нещо. Всеизвестно беше, че дон К. не обича суетността, а Марко беше прекалено издокаран за това посещение. Вторият костюм след съответния оглед също се оказа неподходящ и Таляфери го посъветва да купи нещо по-подходящо от оказионен магазин. Някакъв костюм, който хем да не му приляга, хем да не прилича на плашило с него, и по възможност да е прилично позакърпен. Новата Ланча аугуста също не подхождаше. Трябваше да мине със стария фиат с разтраканите бутала и изпочуканите калници.
През лятото дон К. ставаше към три и половина преди изгрев слънце и обичаше да дава аудиенции преди закуска, затова на Марко беше наредено да се яви към седем. Пътуваше се два часа по хубаво шосе, бетонирано още от съюзниците чак до Леркара Фриди, а след това по изрутен път до село Камарата и отвъд него. В края на долината в подножието на планината Камарата дон К. притежаваше хиляди декари земя с цвят на пергамент, на която отглеждаше пшеница по методи, които изискваха максимален брой работна ръка, за да се добие минимална реколта. Това беше такова кътче от света, където но празниците ядяха магарешко месо, където през 1852 година бяха изгорили на клада някаква вещица и където селяните величаеха с „ваше превъзходителство“ всеки заможен на вид странник, а понякога, когато в началото на зимата храната поскъпваше, продаваха достигналата брачна възраст дъщеря на онзи, който даде за нея най-много.
В утринната дрезгавина чифликът на дон К. приличаше на изградена от кал казба в Атласките планини. Квадратните прозорчета по стените надничаха иззад защитни валове от сиви кактуси. Облечените в черно старици, които пренареждаха царевичните мамули, оставени да зреят на плоския покрив, забулиха лицата си по арабски, когато се изправиха да видят Марко. Тънките пиперки, окачени на един прозорец, приличаха на окървавени ножове. Шест коли, все изпочукани, бяха напъхани под оскъдната сянка сред кактусите и Марко забеляза между тях знаменитата бланки на дон К., модел 1928 година, почервеняла от ръжда и с привързана с канап предна лява врата.
Той се досети, че е свикано някакво съвещание, на което провинциалните шефове на братството са пристигнали с взети под наем стари коли, и че в този момент те, преоблечени като метачи и пазачи, обсъждат с главния някакъв изключително важен въпрос, по който се искаше и тяхното мнение.
На вратата го чакаше управителят на чифлика, облечен в кадифена куртка и черен брич. Един от онези селяни със спечени лица, които бяха издрънкали от дон К. по една къщица и няколко декара камениста земя,
