— Е, не го вземай много присърце. Както е тръгнало, няма да те намерят за виновен. Трябваше да те съдят, защото така искаха хората на Джентиле. Ще те оправдаят с единадесет гласа срещу един — при положение, че старецът се въздържи.
Студената сянка на смъртта се отдръпна. Марко се отърси от видението на пустия път за Палермо, осеян с кръстовете на толкова много вече забравени жертви на засади. Тази нощ Тереза ще го чака и той ще се върне.
— Но още не ти се е разминало — продължи Спина. — Хората на Джентиле, а те са много, ще гледат да те халосат по главата, каквото и да стане. Освен това старецът трябва да бъде успокоен. Както аз виждам нещата, ще се наложи да напуснеш Италия.
Марко кимна и чакаше какво ще последва.
— Какво смяташ по въпроса?
— Имам жена и две деца.
— И двамата сте млади. На жена ти ще й хареса една промяна.
— Купихме нов апартамент миналия месец, мистър Спина.
— Недей да хленчиш, Ричоне. Купил си го евтино, чух за тази работа. Ще го продадеш, и то с печалба сега.
Опасността беше разчовъркала паметта на Марко и той си спомни първото име на Спина.
— С радост ще се съглася на всичко, което предложите, дон Салваторе.
— Ти си късметлия, Ричоне, макар че не разбираш това. О’кей, съгласен съм, че имаш известно влияние тук, но не голямо. Ще станеш на петдесет и пет години и ще завъдиш камъни в бъбреците, докато почнат да целуват пръстена ти. Това тук не е работа. Знаеш ли какво? Този пършив остров адски ме гнети. Човек като теб може да се изяви само в Щатите. Да си купи за една година „Линколн континентал“ да стане може би собственик на модерна къща и на крайбрежна вила на Лонг Айлънд.
Защо Спина? Марко се замисли. Защо за решението на дон К. го уведомяваше великият Спина, когато досега това винаги правеше неговият покровител Таляфери, чрез когото се предаваха всички заповеди?
— Бързо ли трябва да стане това, дон Салваторе? — попита Марко.
— Заминаването ли? Доста бързо, Ричоне. Тази работа е неотложна. Дон К. може да постигне споразумение с противниците ти да останеш тук не повече от седмица. След това петдесетина от хората на Джентиле с въздушни пушки дванадесети калибър, заредени е едри сачми, ще започнат да те търсят. Няма да успееш и да се помолиш.
Спина събра ведно пръстите си без кутрето и плавно завъртя ръка. Този изящен жест можеше да означава какво ли не в зависимост от контекста, но в случая обещаваше ликвидираме. Той се усмихна, от което зъбите му лъснаха, а кожата по бузите и челюстта се опъна. Отмъстителите с въздушните пушки бяха за Марко театрална история. В действителност по-вероятно беше да стане друго: да се занижат години на дебнене, докато един ден при него потърси работа някой буден млад Джентиле, който си е сменил името и е скрил миналото си; или пък някой Джентиле, посветил живота си на проучване на навиците му, ще успее да постъпи на работа в кафенето, където Марко пиеше кафето си; или някой монтьор с тайни връзки в гаража, където поддържат колата му, ще намери начин да почовърка тук-таме.
— Дълго ли ще трябва да живея там, дон Салваторе?
— Десет години, може би. Приятелите ти предпочитат да останеш жив. Тази твоя мила млада съпруга е твърде млада, за да остане вдовица.
— Не съм сигурен дали ще мога да продам за една седмица апартамента и мебелите, дон Салваторе.
— Не се притеснявай, Таляфери може да се погрижи за това и да ти преведе парите. Това решава ли проблема?
— Предполагам да, дон Салваторе.
— Ето така трябва да се мисли, Ричоне. Това е правилният философски подход. Всички знаят, че ти тук се представи добре. Ще се погрижат за теб, когато стигнеш отвъд. Ще те свържат с необходимите хора и ще получиш всички възможности да се проявиш.
— Искам да ви благодаря за проявения от вас интерес, дон Салваторе.
— Няма защо, Ричоне. Няма защо. Заинтересувах се от теб, защото си човек с перспективи. Струва ми се, че ще стигнеш далеч. Изпращам те на място, където можеш да дишаш с пълни гърди. Чувал ли си за Солсбъри, Масачусетс? Сигурно не. Та там имам добър приятел, който държи в ръцете си целия бизнес — мой съдружник още от времето, когато работех в спиртоварните. Той е добър човек и разполага с какво ли не. Ето къде те изпращам, Ричоне.
— Благодаря ви още веднъж, дон Салваторе. Искам да разберете, че съм ви дълбоко благодарен, от все сърце.
— Не мисли за това, Ричоне. И се помъчи да не говориш като италианец. Имаш ли връзки, всичко се оправя. Приятелите се поддържат и си помагат един на друг. Рано или късно и аз ще поискам услуга от теб и зная, че няма да ми откажеш.
— Само ми дайте такава възможност, дон Салваторе. Друго не искам.
— Да минем към подробностите — каза Спина. — „Причипе ди Пиемонте“ заминава от Генуа за Ню Йорк в понеделник, на осми. Точно след една седмица. Предчувствах как ще се развият нещата, затова за теб и за семейството ти е запазена каюта първа класа. Парите за билетите плаща някой, чието име няма защо да споменаваме. Бъди така любезен да ми спестиш благодарностите.
С нас всичко ще бъде наред, мислеше Марко, с Тереза, с децата и с мен, а другите? Какво ще стане с тях? Двете майки вдовици, които са вече на години? Кристина, чийто съпруг буржоа рано или късно може да използва миналото като предлог да я изостави? Паоло с новия му гараж, агенцията „Аджип“ и правото му да поддържа колите с марка „Фиат“, но и с влошаващата се астма, която натоварва още повече болното му сърце? Легионът от братовчеди — първи, втори, трети и т.н., — които се появиха още при първия признак за преуспяването му и започнаха да искат от него закрила, любов, пари, коледни пуйки, кукли, съвети при бракове и искове за земя — всички тези отговорности, които той беше поел върху себе си с готовност, почти с благодарност. Какво ще правят всички тези хора? Към кого ще се обърнат за помощ и подкрепа, когато той замине?
— Е, какво ще кажеш — попита Спина. — Как ти изглежда бъдещето сега?
ЧАСТ ВТОРА
1
С него се залови Андрю Коболд, някога Андреа Копола.
— Името ти вече не е Марко Ричоне — каза Коболд. — Помъчи се да забравиш, че си се казвал така. Сега си Марк Ричардс. Ще получиш прилична длъжност в организацията на Стивънс и ще живееш на „Шамплейн авеню“, което се смята за прилично място. Гледай да се държиш на положение.
— Ще положа всички усилия, сър.
— И не ме наричай сър. Тук сме в демократична страна.
Коболд седеше и го наблюдаваше със сънливите си очи. Той беше млад, започнал да плешивее човек с гъсти — сякаш за утешение — черни косми около ушите и с млечнобяла момичешка кожа. На лицето му се четеше ту презрение, ту примирение, а когато се изправи, Марк остана удивен от ниския му ръст. Коболд беше юрист, шеф на юридическия отдел на компанията „Винсент Стивънс“, и по мнението на мнозина в организацията, която се доверяваше повече на слухове, отколкото на факти, беше първият претендент за короната на Стивънсовата империя, основана от дон Винченте ди Стефано. Според слуховете Коболд беше изместил законния наследник, сина на дон Винченте.
— Хайде, кажи сега — каза Коболд сърдечно. — Как мислиш, откъде съм?
Марк знаеше, че Коболд е роден в Америка, наследил е от баща си малко състояние, дошло от търговия с бира през сухия режим, и е завършил Юридическия факултет в Харвардския университет. Той вдигна рамене.
