— Роден съм в Мълбъри Бенд — каза Коболд. — На „Елизабет стрийт“. Май не знаеш къде е това, нали?
— Та аз едва съм стъпил в Щатите — отвърна Марк.
— Да, разбира се. Мълбъри Бенд беше италианското гето. Баща ми е започнал като сарафин. Мъча се да ти обясня, Ричардс, че не бива цял живот да живеем с тежките спомени от миналото. Сега е 1956 година. Сицилия вече е затворена страница и аз се надявам да направя от теб американец. Впрочем, откъде това хубаво произношение у теб?
— Две години бях преводач при англичаните, а след това започнах работа в склада на американската база в Калтанисета, мистър Коболд.
— Това е вече качество — отбеляза Коболд. — Иначе — защо да не бъда откровен — познава се, че си италианец. Какво пиеш, Ричардс? Имам предвид в родината.
— Понякога вино.
— Така си и мислех. Е, ще трябва да свикнеш с уиски. Сигурно често си похапваш макарони?
— Не много — отговори Марк. — Един-два пъти седмично.
— Не ги яж пред хора. Веднага ще разберат какъв си. Цялата работа е да не биеш на очи, да бъдеш колкото се може по-незабележим. И запомни: тук мъжете не се целуват.
Коболд барабанеше лекичко върху бюрото с красиво подрязаните си нокти. Космите, които вече изчезваха от главата му, растяха в изобилие на всички други места и покриваха плътно пръстите и китките. Зад него на стената висеше плакат от Тулуз-Лотрек, на който се въртяха танцьорки от „Мулен руж“.
— Кога за последен път изведе мисис Ричардс в града?
— Преди около седмица, мистър Коболд.
— Бих искал да правиш това редовно. Никому няма да се стори странно, че те вижда с жена ти. Напротив. В нашата страна отношението към жените е по-различно. Няма защо да се боиш: никой няма да я ощипе по задника на обществено място. Искам да се нагодиш към новата обстановка. Ще живееш в изискан квартал. Подражавай на съседите си. Коси с машинката тревната площ в неделя. Запиши се в тенис-клуба. Не искам да те виждам повече с тези дрехи. Поръчай си два костюма, а в края на седмицата се обличай спортно. Подстрижи се. Извинявай, че се налага да ти говоря така, Ричардс, но в организацията на Стивънс няма място за мустакати шмекери.
— Не се безпокойте, мистър Коболд. Разбирам ви напълно.
— Добре. Сега ще отскочим до извънградския клуб да пийнем нещо и да обсъдим някои по-деликатни работи. Какво смяташ да си поръчаш?
— Уиски — отговори Марк.
— Не е задължително. Може да бъде джин-тоник или мартини с водка. А торта?
— Не, не торта.
— Чудесно. Никаква торта. Напредваш.
Келнерът беше беловлас, със затворено лице на патриций — жив реквизит в тази стая с открит гредоред и с английски спортни репродукции по стените.
— Приятелят ми ще пие малцово уиски с лед — каза Коболд. — „Глен Ливет“ или „Глен Грант“, ако има. За мен същото. Тук е много приятно — продължи той. Тихо. Особено през лятото. Винаги духа прохладен ветрец. Дон Винченте ще те предложи за член. Не го пуснаха в клуба, когато за пръв път дойде тук, затова той го купи.
Движейки се крадешком като убиец по дебелия килим, келнерът донесе питиетата и се отдалечи.
— Има някои неща, които трябва да знаеш — рече Коболд. — Ще се срещнеш със самия дон Винченте след няколко дни или седмици, но аз ще ти кажа това-онова за нашата компания. Тя е била замислена като семейно предприятие, но излезе нещо друго. Двамата му по-големи синове загубиха интерес и напуснаха дома. Що се отнася до най-малкия… Впрочем ще имаш възможност сам да прецениш. Сигурно си чул за някои от лудориите му.
— Разбрах, че се интересува от момичета и от спортни коли — каза Марк.
— Притежаваме няколко фабрики, една банка и двата хотела в града, трите ресторанта и този клуб. Работата е там, че дон Винченте не е вечен, а аз не мога да си представя как Виктор ще поеме работите, когато му дойде времето. Вероятно ще се съгласиш с мен, когато го видиш. — Той сниши глас, макар че двамата бяха сами в стаята, и леката насмешка на лицето отстъпи място на сериозно изражение. — Имаме капиталовложения и в много увеселителни заведения, въпреки че инвестициите ни там намаляват. Някои от тях не са чак дотам законни, но полицията си затваря очите. Възнамеряваме да се откажем от тази…, така да се каже, граничеща с допустимата дейност и да вложим парите на други места. Точно сега дон Винченте изкупува хотели в Хавана, за която се говори, че ще стане столицата на развлеченията. Но тъй като си в отдела за недвижими имоти, сигурно знаеш всичко това.
— Външнотърговската секция ще се занимава с това — каза Марк. — Моят отдел отговаря главно за града и околностите му.
Коболд се намести по-удобно в креслото, кръстоса крака и отметна глава.
— Чувам, че си успял да зърнеш легендарния Спина малко преди да напуснеш родината.
— Бях с него само около час.
— Забеляза ли нещо необичайно у него?
Марк се замисли.
— Да, имаше нещо. Той съвсем не беше такъв, какъвто си го представях. Аз го мислех за едър, нахакан мъж. А се оказа дребен, приятен човечец. Човек усеща, че може да се погоди с него. В лицето е като маймуна.
— Очистил е доста народ на времето — рече Коболд. — Той и дон Винченте са били съдружници преди много години. Въртели са италианската лотария в Лоуър Манхатън. Това е било, преди да се разделят пътищата им. Както знаеш, Спина бе изпратен в затвора за принуждаване към проституция. Доколкото ми е известно, той и дон Винченте са родени в едно село и заедно са емигрирали. Алкамо Марина, ако не ме лъже паметта. Последният мохикан, а? Депортираха го още щом го пуснаха от Данемора. Разправят, че сега живеел в Неапол.
— Кани се да напусне Италия — каза Марк. — Може би вече е заминал.
— Сигурен ли си?
— Освен ако не се шегуваше. Дойде в Палермо на кораба да се сбогува и каза, че ще чака да му се обадя в Хавана, някой ден, ако ми падне път към Куба.
— Така ли каза? Значи все пак отива в Хавана. А на теб той ти хареса, нали? Не можа да устоиш на знаменитото му обаяние.
— Не е трудно човек да го хареса.
— Чувал ли си за Кастеламарската война, която се водеше тук през тридесетте години?
— Чувал съм.
— Беше наредил да очистят четиридесет души за една нощ. Той е убиец, Ричардс. Просто убиец. Човек, който няма място в днешно време.
Марк не отговори. Беше безразличен към такива кървави легенди. Спина му се притече на помощ в Сицилия, помогна на него и на семейството му да напуснат страната безопасно и се погрижи дон Винченте да го вземе под закрилата си. Не го засягаше какво е правил този човек с враговете си; той цял живот щеше да бъде задължен на Спина.
Марк знаеше също, че Коболд е загубил баща си в Кастеламарската война.
2
През първите шест месеца в Солсбъри Тереза не беше на себе си. По време на двуседмичното пътуване често беше мислила за градовете на Съединените щати и си ги представяше като Палермо, само че с по- широки улици, по-високи къщи, по-просторни площади и с по-опасно улично движение: места, където характерната за града близост между хората е още по-изявена и където не съществуват ненавистните за селянина тишина, уединение и скука. Колко по-различен се оказа въображаемият от истинския Солсбъри! Повечето къщи бяха от дърво — материал, който потиска селянина, жадуващ за здравата закрила на камъка; и още по-лошо, на всички по-елегантни улици като „Шамплейн авеню“ те бяха застроени далеч една
