прилича на императора, и намекнал и за очебийното сходство между двамата, що се отнася до могъществото и престижа. Дон Винченте помислил по въпроса и когато се върнал, поръчал при един местен каменоделец статуи в римски стил, изобразяващи него и семейството му. Статуите бяха отрупани около входа: облечен в тържествени одежди, с венец от лаврови листа на главата, дон Винченте гледаше начумерено Марк от гърба на чудовищно дебел кон; съпругата му дона Карлота, издокарана като римска императрица, се изтягаше самодоволно върху обраслия с мъх каменен диван. Марио и Клаудио, двете по- големи момчета, облечени като млади сенатори, бяха заели местата си в колекцията по-късно. Виктор, непрокопсаният син, тогава още не е бил роден.
Възрастен мъж — трябва да беше градинарят — въведе Марк в къщата, където цялата обстановка му беше съвсем позната; това би могло да бъде дом на всеки заможен сицилианец от предишното поколение: прашни гипсови светци, картина на религиозна тема във всяка стая и лек, лъхащ сякаш от самите стени мирис на цветя, вехнещи в семейния олтар, на тамян и на чесън. Дон Винченте го прие в претрупаната с викторианска мебел гостна. Той беше човек с тъжно лице, огромен орлов нос, малки зачервени очи, червена пуешка брадичка, която се губеше в пазвата на ризата му, и почти толкова неспретнат, колкото и дон К. На младини той би могъл да мине за американец от второто или третото поколение, но с напълняването слабото му някога и свежо лице отначало беше станало месесто, а след това и тлъсто; и сега Марк остана удивен, като видя, че редом с това връщане към сицилианския тип дон Винченте беше си пуснал невероятно дълги нокти на кутретата по някогашната мода в Сицилия.
Дон Винченте се държеше любезно и непринудено. Когато Марк се наведе да целуне пръстена му, той отпусна меката си ръка на рамото му и сам го целуна по бузата. Зад тях, извисявайки се като кула сред хаоса от инкрустирани и варакосани мебели, внесеният от Италия голям старинен часовник с ярко украсен циферблат отмерваше времето с тържествена точност, а едно канарче писукаше в клетката си и сипеше по килима семена и песъчинки.
— Ричардс, колко време си вече в Щатите?
— Малко повече от година, дон Винченте.
— Срамота! Да не се видим досега. Всъщност аз бях и зает. Как впрочем се държат с теб?
— Много добре, дон Винченте. Не мога да се оплача от нищо.
— Чувам много работи за теб. Разправят, че работиш добре. Още ли живееш на „Шамплейн авеню“? Хубаво място е. Аз сам бих живял там, ако не живеех тук. Много приличен квартал. Как си със съседите?
— Много добре. Свестни хора са.
— Чудесно. Животът в градец като Солсбъри се различава от живота в големия град. Старай се да се харесаш на хората. В какви обществени организации членуваш?
— В „Кивани“ и в дружеството „Кристофоро Коломбо“. Току-що ме приеха и в тенис-клуба.
Дон Винсент вдигна вежди, по-точно голата кожа над очите, където някога е имало вежди. Така изражението му напомняше замислен папагал.
— Чудя се как си успял, Ричардс. В този клуб не се влиза току-тъй.
— Вие сте дали препоръка за мен, дон Винченте.
— Виж ти! Сигурно е така. Радвам се, че са те приели. Сега ти пиеш, така да се каже, от един водопой с някои от величията в окръга. Но трябва да направиш и друго: да гледаш да те изберат за церемониалмайстор на парада в деня на свети Роко.
— На този ден вече не правят паради, дон Винченте.
— Така ли? Много лошо. Какво пък, времената се менят. Чувам, че жена ти се занимава с благотворителност. Това също е добре. След време тя трябва да кандидатства за милосърдна в някоя болница. Тя май е още твърде млада, може би като поостарее.
На вратата се появи младеж в брич и се покашля да привлече вниманието им. Това беше Виктор, мъчното дете на дон Винченте; въпреки изрива, който обезобразяваше лицето му, слабохарактерната брадичка, гузния поглед и сприхавото изражение веднага личеше, че той е син на баща си.
— Нещо пак ми заглъхна колата, татко. Мога ли да взема твоята?
— Разбира се. Много добре знаеш, че можеш. Но ще те помоля да не нахълтваш така и да пречиш, когато имам поверителен разговор.
— Луд е по колите — обясни той на Марк, когато Виктор излезе. — Снощи блъснал своя „Тъндърбърд“ в някакво дърво и си мисли, че не зная. Направил го е на парчета. — В хрипкавия му смях имаше снизхождение. Сетне непринуденият му бащински тон изведнъж изчезна и Марк усети дистанцията между себе си и него. — Ричардс, ще те питам нещо. Ти често се виждаше с Коболд, нали?
— Само по работа, дон Винченте. Иначе той не е много общителен.
— Да, зная, че е затворен. Както и да е, успя ли от тези ваши срещи да си съставиш някакво мнение за него?
— Той е умен човек, дон Винченте. Това е безсъмнено. Получил е добро образование и му личи.
— Не ми казваш нищо ново — отбеляза дон Винченте с известна строгост.
— Той ви е много предан.
Подчинените на дон Винченте, конто добре познаваха капризите му и се съобразяваха с тях, бяха предупредили Марк, че е по-добре при шефа да се ходи с добри вести, отколкото обратното. Дон Винченте обичаше да чува, че неговите подчинени му служат добре.
— Натоварих го с голяма работа в чужбина. Знаеш ли това?
— Чух, че е в Куба.
— Правилно. Хавана. Сега там имам големи капиталовложения и го пратих да оправи местните политици. Върши добра работа. — Развъртяло се изведнъж по пода на клетката, канарчето ги поръси със семена. — Не помня някога да съм имал основания за недоволство от работата на Коболд. Бедата е там, че той се оказа carogna7. Ходил е в Бюрото за борба с наркоманията. Там, в Хавана, въртят голяма търговия с наркотици и той се е раздрънкал.
— Не вярвам, дон Винченте.
— Млъкни и слушай. Никой не те кара да вярваш, от тебе се иска да слушаш. Не разрешавам и никога не съм разрешавал щуротиите с наркотици. А моите приятели да правят, каквото щат, това си е тяхна работа. Но Коболд се е опитал да предаде един мой приятел, а ти знаеш какво означава това. — Изплавало иззад облака, слънцето заблестя срещу тях през високия прозорец от цветно стъкло и на жълтата светлина лицето на дон Винченте застаря и придоби восъчен оттенък. — За щастие все още имаме връзки от другата страна. Впрочем един от хората там те познава още от Палермо. Забравих му името.
— Да не е Брадли? — попита Марк.
— Възможно е. Казваше, че сте работили заедно. Обеща да намине някой ден да се видите. Хубаво е да имаш връзки в такива времена, Ричардс. Когато някой се мъчи да предаде мой приятел, все едно, че предава мен. Човекът, за когото се е раздрънкал, е и твой приятел.
Спина, помисли си Марк. Всичко съвпада. При срещите си с Коболд в извънградския клуб било при деловите обеди, било при обсъждането на чашка на юридическата страна на някоя нова сделка със земя — неизбежно възникваше една и съща тема: Спина и преместването му в Хавана, участието му в търговията с наркотици, възможните му амбиции. Мъчейки се да спечели симпатиите на Марк или поне да го неутрализира като привърженик на Спина, Коболд открито намекваше какво може да се очаква от Спина. Здравето на дон Винченте се влошаваше и ако още важеше някогашният суров сицилиански обичай, той отдавна да беше детрониран. Макар и само няколко години по-млад от дон Винченте, Спина беше сравнително здрав и тъй като дон Винченте нямаше достатъчно умен и силен син да го наследи, Спина виждаше себе си като негов законен приемник. Но понеже след изгонването му от Щатите не можеше да се върне там, той беше убедил дон Винченте да прехвърли капиталите и дейността си в Хавана, където в подходящи я момент смяната щеше да бъде уредена без много шум. Марк не споделяше тревогите на Коболд за състоянието на нещата сега и в бъдеще, но ето че Коболд се беше опитал да използва властите като оръдие за собствените си амбиции и желание за мъст, което очевидно беше непростимо престъпление.
— Чух, че си майстор по тънките работи, Ричардс, затова ще те помоля да направиш нещо за мен.
— Всичко, каквото мога, дон Винченте.
— Мразя предателите, сигурно и ти ги мразиш. Този човек сядаше на масата ми всяка неделя. Онази
