— Млад, обаятелен и паралия, а? А къде ще стане всичко това? Тук в Солсбъри?
— Не. В един курорт, някъде на юг. Щом изтече договорът ти. Моят приятел вече е там. Ще заминеш и ще останеш с него няколко дни, ще се помотаете известно време, после се прибираш в хотела.
— Няма ли да се връщам тук?
— Не, прибираш се в хотела. Това влиза в сделката.
— Искаш да кажеш да остана там?
— Да. Докато не ти се каже нещо друго.
— Не разбирам. Ще трябва да ми обясниш малко по-подробно.
— Няма нищо повече за обясняване. Човекът е самотен. Интересува се от момичета, особено от твоя тип. Там, където той е сега, няма такива момичета, затова те изпращаме при него. По-точно, завеждаме те, защото и аз ще дойда с теб.
— С други думи, поднасяте му много скъп подарък. — Тя се постара гласът й да звучи колкото се може по-язвително. — Ти си италианец, нали?
— Защо мислиш така?
— Личи ти по всичко с изключение на говора. Италианците държат всичко в нашия град. Зная случайно, че и този вертеп е собственост на италианец.
— Бил е — поправи я той. — Не виждам какво отношение има това към нашата работа.
— Нещо ме кара да мисля, че работиш за същия този човек.
— Не е важно кой съм аз и за кого работя. Зная случайно, че искаш да зарежеш този занаят, а моето предложение ти дава възможност да сториш това. Вашите знаят ли какво правиш тук, в Солсбъри?
— Как не! — стресна се тя. — Аз съм от добро презвитерианско семейство. Баща ми беше дякон.
— Трябва да се върнеш у дома — каза той. — Ти си доста хубавичко момиче. Трябва веднага да се върнеш в Саут Бенд, да се омъжиш за някой застраховател и да си родиш деца. Говоря сериозно: този живот не е за тебе. Ще се върнеш, все едно че ти е провървяло, и никой няма да знае нищо. Можеш да забравиш изобщо за случилото се.
— Трябва да помисля — каза тя. — Ще помисля и ще ти кажа.
— Съжалявам, но се налага да решаваш незабавно. Какво ти пречи да решиш веднага?
Досегашната й нерешителност я беше посъстарила; временните сенки под очите скоро щяха да станат постоянни.
— Да ти кажа ли? Защото ме е страх.
— От какво?
— От цялата тази работа. Има нещо странно в нея. Той сложи ръце на раменете й.
— Малката, за какъв ме помисли преди няколко минути?
— За италианец.
— Добре, да допуснем, че наистина съм италианец. Сигурно си чула какво говорят за тях?
— И още как — рече тя. — И още как.
— Каквото и да са ти разправяли, на всички е известно едно: италианците не създават неприятности за хубавите момичета. Питай когото искаш от приятелите си. Освен това имам чувството, че двамата ще се разбираме добре.
— Но нали не става дума за теб, а за друг.
— Да, но аз ще бъда там. Ще имам грижата за теб, докато дойде време да се върнем.
Тя кимна, сякаш в знак на благодарност, и леката начумереност изчезна от лицето й.
— Виждаш ли, работата е там, че лесно се плаша — каза тя. — Не обичам да съм сама.
4
Два дена по-късно, в навечерието на заминаването, Марк се натъкна на усложнения у дома си.
Бяха планирали за седмица напред да ходят тук и там и Тереза, която никога не го питаше защо излиза или кога ще се прибере, като че ли се ядоса, когато той й каза, че ще пътува.
— Не можа ли поне да ме предупредиш?
— Самият аз не знаех до днес.
— Но защо Куба?
— Защото компанията иска да увеличи капиталовложенията си там.
— Ти не говориш испански.
— Няма защо да говоря испански. От мен се иска да направя оценката на една сграда.
— Колко време няма да те има?
— Вероятно седмица. Възможно е и по-малко.
— Ще взема да отменя всичко. Не виждам защо да не дойдем с теб. Слънцето ще подейства добре на децата.
— Съжалявам. Няма да стане.
— Защо?
За пръв път в семейния им живот тя поставяше под съмнение безпрекословната му власт. В Сицилия той щеше да й обърне гръб и да излезе начаса, без да й отговори, а по-късно през деня или същата нощ в леглото тя щеше да направи всичко възможно да изкупи непокорството си. Но сега той отговори меко:
— Защото няма време да уредя всичко необходимо.
— Не е нужно много време да запазиш още три билета.
— Това е командировка — каза той спокойно, но в тона му се почувствува категоричност. — Ще бъда непрекъснато в движение.
— Не можеш ли да ни оставиш в някой хотел някъде по крайбрежието, докато вършиш работата си?
— И това не може.
Той си обясни държанието й с влиянието на дамския клуб и обкръжението от дейни, будни жени. Нейните снимки го убеждаваха, че тя си е останала същата, но той вече не долавяше хубостта й, както човек не долавя уханието на дълго употребяван парфюм. Той не искаше от жената да бъде тъпа, но смяташе, че умът й трябва да бъде подчинен на онази особена женска проницателност, която е нейна дарба. Приятелките, които Тереза беше успяла да намери в Солсбъри, не му харесваха поради склонността им да мислят повече и да чувстват по-малко.
— Ако смяташ, че децата се нуждаят от курорт, защо да не отидете в Маями? Слънце, колкото щеш, плюс чистота и храна, с която са свикнали.
— Маями ми омръзна — каза тя. — Затова не искам. Защо поне веднъж не ни вземеш със себе си, когато тръгваш някъде?
— Защото там, където отивам, не е подходящо за семейни излети. Точно сега в Куба става революция; по улиците убиват хора. Кой води жената и децата си по такива места? Аз сигурно пак ще ходя там и ако дотогава революцията е свършила, ще уредя да дойдеш и ти. Обещавам ти.
Но Тереза не се успокои и негодуванието й се изрази в мълчание, което продължи до края на деня. За пръв път се наложи той да й подобрява настроението, а не обратното, както винаги ставаше в миналото при редките им спречквания.
Марк беше оставил на Линда билета до Ню Йорк на контролното гише и когато се качи в самолета, тя вече седеше на мястото си. Той не погледна към нея. Когато стюардесата мина с куп списания, той взе „Нюзуик“ и заби нос в него. След няколко минути погледна назад и видя, че тя вече оживено разговаряше със съседа си, който се беше наклонил към нея, цял превърнат в слух. Марк забеляза, че белият ленен костюм й отива повече от ламената рокля в „Баварския замък“. Беше й се сторило съвсем логично, че той не иска да ги видят заедно в самолета. Седяха отделно и в самолета от Ла Гуардия до Маями. Този път тя седеше пред него, на втората редица. Изглеждаше доволна и спокойна, поръча си едно след друго две питиета, сетне натисна копчето, за да извика стюарда, и започна някакъв разговор с него, жестикулирайки изящно като танцьорка от Бали. По-късно, следвана от мъжките погледи, мина уханна и надменна по пътеката до тоалетната, където остана доста време.
В Маями паспортните формалности го принудиха да й помогне.
— Какво е това? — попита тя.
