— Как е в леглото? Повечето италианки са добри, нали?
— Така разправят. Лично аз никога не съм имал основание да се оплаквам.
— Ти не ме харесваш — каза Линда.
— Тук бъркаш.
— Искам да кажа, че физически не те привличам.
— Защо мислиш така?
— Защото ако те привличах, нямаше да ми кажеш онова, което каза за жена ти.
— В повечето случаи говоря истината. Не мога другояче.
— Жалко, че храниш към нея такива чувства — от моя гледна точка, разбира се. Кажи ми готов ли си да направиш нещо за мен?
— Зависи. При сегашните обстоятелства съм длъжен.
— Не се тревожи, няма да искам от теб да си навлечеш неприятности. Само ми се иска да поостанем тук ден-два, когато свърши това. Не непременно тук, в града, а може би на някой хубав плаж, където ще можем да се къпем, да лежим на слънце, да се отпуснем. Ако ме харесваш, това няма да е кой знае какво затруднение за теб.
— Не мога да ти обещая нищо — отговори Марк. — Ще видя какво мога да направя.
— Тук е чудесно — каза тя. — Но после ме чака Саут Бенд, така че няма защо да се размечтавам.
На връщане извървяха пеша шестте преки до „Линколн“ покрай сивите стени на сградите от стария град, изпъстрени от нощните светлини. Линда остана очарована от семействата, насядали благопристойно в сутеренните всекидневни с решетести прозорци, от окичените с палми градски площади и от файтоните, теглени от слаби като скелети, но пъргави коне, изпод чиито копита хвърчаха искри. Марк се размисли при вида на многото жълти коли на военните и на силите за сигурност, струпани на всяко кръстовище, които опипваха мрака със снопове светлина от въртящите се лампи.
На една пресечка от хотела видяха малка тълпа. Хората гледаха мълчаливо нещо в канавката. Марк докосна ръката на Линда.
— Почакай ме тук малко — каза той и си запробива път през тълпата.
В канавката лежеше младеж с неестествено разперени ръце и крака. Главата му опираше о бордюра. Изтеклата ся празните очни кухини кръв беше засъхнала по бузите.
— Muerto — прошепна някой доверително на ухото му. — Estudiante. Policia. Le han sacado los ojos8.
Той се върна при Линда и бързо я отведе.
— Какво имаше? — попита тя.
— Някакво момче, пречукано от полицията — отговори той. — Тук май не си поплюват.
В хотела тя каза:
— Качи се при мен. — И след няколко минути: — Моля те, не си отивай.
Той се възбуди от увереността, че нейното тяло го очакваше, че оставайки все още тайна за него, то щеше да му принадлежи без всякакви предисловия или уговорки. Обзе го нещо като онази радост в детството, когато сутринта на Богоявление будеха него, брат му и сестра им, за да получат подаръците си, увити в пакети така, че не можеше да се познае какво има вътре. Но в хотелската стая с нейния мирис на „Флит“, с къркорещите тръби и с трепкащата синкава светлина на старомодните флуоресцентни лампи го очакваше познатата проза. От Линда лъхаше на алкохол, а тя усещаше в устата си мириса на престояла бира.
— Така ли се любите с жена ти? — попита тя.
При тези думи той стана и отиде до прозореца. Звездите бяха изчезнали, небето беше бледо и пусто, а отвъд града унилата луна беше превърнала в стомана Хаванския залив. Марк започна да се облича, замисли се какво му предстои на другия ден.
5
Коболд му позвъни в стаята от кафенето на хотела преди осем сутринта и Марк се облече бързо и слезе. Завари Коболд самичък пред барчето, в тънък ленен костюм, който не беше измачкан въпреки влагата на Хавана. На близката маса, пльоснали се като отегчени шимпанзета в зоологическата градина, седяха двама нискочели мулати. Телохранители, помисли си Марк. Той седна до Коболд пред барчето и срещна хладния му поглед.
— Виж ти неочаквано удоволствие — обади се Коболд без капка удоволствие в гласа.
— Звънях ти два пъти — каза Марк. — Снощи се прибрах късно.
— Разбрах — рече Коболд. — Всъщност снощи те видях в „Ел Бохио“. Малко фалшиво, но все пак приятно заведение. Какво те води в Хавана?
— Компанията се интересува от някакъв имот.
— За какво ще го използва?
— За казино.
— О, господи! Пак ли? Пак казино! — На лицето му се изписа недоверие. — Все пак, защо ти?
— Питай Теди Маклийн от външнотърговския отдел — каза Марк.
— Казината тук са спомен от миналото, поне ако се съди по сегашната обстановка.
— Не аз определям политиката на нашата компания.
Мрачен негър в хусарска куртка се довлече до бара при тях.
— Кафе? — попита Коболд.
— Може.
— Traigame dos cafes9 — поръча Коболд на бармана. — Искаш ли препечен хляб? — обърна се той към Марк.
— Само кафе.
— Y un tostado para mi10.
Барманът се отдалечи, а слънцето, което дебнеше някъде зад сивите силуети на сградите от другата страна на улицата, заби между тях като меч непоносимо ярък лъч. Коболд мълча намусен десетина секунди.
— Къде се намира този твой имот? — попита той изведнъж с рязък даскалски тон.
— „Авенида де Масео“, 264–66. — Марк беше подготвен за разпит.
— Искаш да кажеш „Малекон“, крайбрежната улица. Вече не я наричаме „Масео“. — Коболд се пооживи, може би утешен от възможността да постави на място Марк, да му покаже, че той е външно лице. — Сградата е от години в списъците на комисионерите. Целият морски бряг се превърна в огромно бунище. Можеш да купиш на нищожна цена парцел на „Малекон“. Колко искат сега?
— Триста хиляди.
— Триста хиляди ли? Значи сто хиляди по-малко от миналия месец. Другия месец ще можеш да го купиш за двеста хиляди — ако още го продават. Ако изобщо продължават продажбите. Нека ти кажа нещо, Ричардс. Ако компанията купи този имот, ще си хвърли парите на вятъра. Не мога да разбера само защо са изпратили теб, когато е било достатъчно да ми се обадят по телефона.
— Изглежда евтино в сравнение с всичко друго, което са закупили тук — отбеляза Марк. — Предполагам, че дон Винченте искаше да дойда тук, защото покупката на недвижими имоти влиза в моята сфера.
Барманът пристигна с кафето и препечения хляб и ги удостои с измъчения си поглед.
— Лошото на нашата компания е — рече Коболд, — че в много случаи дясната ръка не знае какво прави лявата. Не веднъж, а десет пъти съм казвал на дон Винченте: сега не е време да се купуват имоти в Хавана. Зная, че нямаш понятие от политика, Ричардс, но не си ли разбрал, че в тази страна става революция? Чу ли стрелбата снощи?
— Видях някакво момче, което сигурно са го изхвърлили от полицейска кола. Някой му беше извадил очите.
— Обичайна история — каза Коболд. — Донеси още малко масло — извика той след бармана. — Имаше сражение по улиците към три сутринта. Двадесет или тридесет студенти убити. Трябва да разбереш едно: тези момчета — имам предвид студентите — са на път да победят. Правителството всеки момент ще падне.
