— Туристическа карта. Необходима ти е за Куба.
— Не ми каза, че отиваме в чужбина.
— Хавана не е чужбина. Това е тропикът на САЩ. Там говорят английски.
— Нямам нищо против — каза тя. — Веднъж гледах някакъв стар филм за Куба. Не беше ли с Алис Фей? Винаги ми се е искало да отида в Хавана.
От десет хиляди фута Куба беше парче земя, окъпано в сияйна светлина и наметнато със зелен килим. Самолетът заслиза с подрусване през кълбестите облаци и въздушните течения на ранната вечер и ги стовари в Ранчо Бойерос. Потопиха се веднага в топлия като мляко въздух, в процеждащата се през палмите зеленикава светлина и в нелепата тълпа от туристи със сламени шапки и с маракаси в ръце. Сега Марк и Линда вървяха неотлъчно един до друг. Той я водеше за ръка и колкото по-открито, почти безсрамно, изразяваха възхищението си набитите мъже в удивително чисти ризи, които с нежелание им правеха път и я изпращаха с блеснали очи, толкова по-здраво той я стискаше за ръката. Взеха лимузина до центъра на града, където Марк остави Линда в „Линколн“, тих хотел на „Авенида Италия“, а сам продължи към „Севиля“, където беше отседнал Коболд.
Зарегистрира се и получи стая на петия етаж с изглед към тясна улица с бясно движение. Самият хотел беше шумен, с голи подове от керамични плочки и вечно тръшкащи се врати; хладните стени още не бяха поели натрупаната през деня жега. Той взе душ, преоблече се в лек костюм и се опита да позвъни на Коболд, но от централата му казаха, че не отговаря. После слезе при рецепцията и под предлог, че е недоволен от стаята си, поиска плана на хотела. Коболд беше отседнал в надстройката на осмия етаж в апартамент с гостна и спалня навътре; тъй като апартаментът беше ъглов, спалнята се проветряваше от две страни.
Следващият час мина в разузнаване на хотела и околността. „Севиля“ беше замислен във величествения стил на миналото с щедро използване на пространството за вътрешни дворове, коридори и площадки на стълбищата. Асансьорите се обслужваха от персонал и се движеха бавно. Главният вход беше откъм улица „Куартелес“, тя беше с еднопосочно движение и излизаше на булевард „Марти“ със задължителен завой надясно. В хотела можеше да се влезе и през друг вход откъм булеварда през един безистен. Поради обявеното военно положение и спорадичната стрелба по улиците и двата входа се охраняваха от войници с автомати.
Преглеждайки набързо хаванския вестник „Пост“, излизащ на английски, който той купи от тютюнопродавницата, Марк разбра, че същата сутрин от улиците са прибрани пет трупа — жертви на престрелки или на убийства от предишната нощ. Той излезе на улица „Куартелес“, свърна надясно и се озова на малък площад, където видя паркирани половин дузина полицейски коли с картечници, които чакаха да бъдат вдигнати по тревога. Беше ясно, че около „Севиля“ нямаше никаква възможност да бъде ликвидиран Коболд.
Служебният вход на хотела също не беше подходящ за бързо бягство след операцията; до сутерена се отиваше или с асансьора, за който се чакаше средно три минути, или през една врата в края на стълбището, която като че ли беше постоянно заключена.
Марк беше седнал в бара да обмисли на чашка кафе тези обстоятелства, когато го потърсиха по телефона. Обаждаше се Линда.
— Помолих те да не звъниш по телефона — каза той.
— Извинявай. Скучаех. Успя ли да видиш твоя приятел?
— Още не.
— Чудя се какво да правя.
— Защо не излезеш да се поразходиш?
— В този град? Невъзможно. Не ме оставят на мира дори във фоайето. Трябваше да се кача в стаята си. На мога ли да дойда да пийнем нещо?
— Не, по-добре стой там. Ще почакам приятеля си още един час и ако не дойде, ще мина да те взема да вечеряме някъде.
Към девет Коболд още не беше дошъл, затова Марк отиде с такси до „Линколн“, взе Линда и отидоха в ресторант „Ел Бохио“, рекламиран като местна забележителност във вестник „Пост“. За да привлекат туристи, бяха го построили като селска колиба с тръстиков покрив; сервираха в градината под окичените с разноцветни лампи дървета, пълни с тревожно чуруликащи птичета. Нощта беше скрила всички увехнали от слънцето багри на Хавана и я беше превърнала в творба, изваяна от слонова кост.
От околните сгради струеше меко сияние, сякаш камъкът още задържаше част от слънчевата жарава на деня, а лекият шум в ресторанта скоро потъна в царящото наоколо спокойствие.
Като поемаха в дробовете си мекия въздух на града и галени от неговите тихи звуци, Марк и Линда се преобразиха. Романтичната й душа, потънала до вчера под пластове от безразличие, взе връх и преструвките, които тя с такава упоритост се беше мъчила да усвои, загубиха убедителност. Марк, привърженик на всичко земно и измеримо, се трогна от тази промяна у нея. Той забеляза, че гласът й омекна, а резкият смях, който често й служеше като щит, изчезна. Сега тя отново беше секретарка в отпуск, откровена и безгрижна, която няма какво да загуби.
Между кратунките, увиснали от увитото около решетка стебло, двамата виждаха канала Моро, по който — сякаш теглена от невидими сценични работници — се плъзгаше към морето гемия с опънати на скърцащите мачти платна. На носа й стояха безмълвни трима рибари с фенери на дълги прътове:
— Каква красота — каза тя.
— Градът е доста приятен, когато за час-два престанат да се стрелят помежду си.
— Чудесен е. Иска ми се да остана тук и изобщо да не се връщам у дома. Защо ли не направим точно това?
Дава ми да разбера, помисли си той, че е достъпна: нещо, в което изобщо не беше се съмнявал. Предпочитайки да не излиза от рамките на деловите отношения, той извади от джоба си плик с десет стодоларови банкноти и го бутна към нея.
— Щях да забравя — каза той. — Авансът, за който говорихме.
— Не сега — възрази тя.
— Работата си е работа. Вземи го.
Тя пак отказа с глава, но той взе чантата й, отвори я и пусна вътре плика.
— Защо трябваше да ми напомняш?
— Говориш, като че ли те чака кой знае какво изпитание.
— Така е.
— Слушай, Линда, не се докачай, но зная как стоят нещата в кабаретния свят. Все си преживяла едно- друго. Просто ти се е налагало.
— Смяташ ли, че съм правила нещо такова преди?
— Сигурно не, но все пак не виждам какво толкова те плаши.
— Има нещо ужасно безсърдечно в тази история. Слушай, сериозно, мога ли да се откажа сега?
— Не — каза той. — Не можеш. Късно е да се отказваш.
— Колко време трябва да прекарам с този твой приятел?
— Предполагам два-три дена. Казах ти вече.
— Не може ли по-малко?
— Не зная. Може толкова, а може и повече. Още дори не сме сигурни дали той ще се съгласи.
— Искаш да кажеш, че когато ме види, може и да не поиска да спи с мен?
Марк сви рамене.
— Какво ще правим тогава?
— В такъв случай сделката пропада, но хилядарката е твоя.
— Дано стане така — каза тя.
— Не вярвам. Моят приятел има добър вкус. Струва ми се, че той ще хлътне здравата по тебе.
— Ти си женен, нали?
— Да.
— Обичаш ли жена си?
— Да.
