негова голяма къща на „Риджуей“, аз му я подарих за сватбата. Всеки ще ти каже, че с него се отнасях по- добре, отколкото със собствения си син. Знаеше всичките ми планове. Това е голяма измяна. — От вълнението в края на огромния нос на дон Винченте се появи и затрептя капка. Той извади кърпа и шумно се изсекна. — Ще ми направиш голяма услуга, Ричардс, ако отидеш в Хавана и уредиш тази работа.
— Когато казвате да я уредя, дон Винченте…
— Това значи да я
Молбата — всъщност заповедта — изискваше незабавно съгласие. Дори най-малката проява на нежелание би била фатална, защото и най незабележимото колебание начаса щеше да бъде открито.
— Кога искате да тръгна, дон Винченте?
— Още щом намислим как да се оправим с тази работа. Разноските са от мен. Останалото е твоя грижа. Зная, че нямаш никакъв личен опит като Sicario. От теб се иска да организираш работата… и ще ти кажа откровено, няма да е лесно. Възможно е това да се окаже най-трудната задача, с която досега си се залавял. Този Коболд е къде-къде по-хитър от Джентиле.
Джентиле, помисли си Марк, той знае за Джентиле. Седи си тук в този приют сред пущинака, никъде не излиза, а знае всичко, което става. Възхищението му от дон Винченте се засили.
— Коболд е хитър. Сигурно се досеща какво го чака. Живее в баровски хотел и не мърда никъде без двама телохранители. Току-що ми докладваха обстановката. Те спят в апартамента му. Чакат го пред вратата, дори когато отива в клозета. Можеш да наемеш всички убийци в Куба и пак да не успееш да се докопаш до него. Щях да забравя да ти кажа, че той се има много с тамошния полицейски началник.
— Който и да се наеме с това…
— Ти — прекъсна го дон Винченте.
— … ще трябва да го пречука, когато телохранителите липсват.
— Разбира се. А кога ще се удаде такъв случай?
— Когато е с жена.
— Значи той си пада по мадами, а? — попита дон Винченте.
— Така разправят.
— Макар че си има хубава женичка. Еврейка.
— Не знаех, че е женен, дон Винченте.
— Той не говори за нея и не я показва никому. Не ни се ще да набърквам жени в тази работа, но ако няма друг изход…
Дон Винченте се славеше с пуританството си, със своята неприязън към проституцията, с готовността си по-скоро да се откаже от някоя сделка, отколкото да разреши непристойни кабаретни номера в увеселителните си заведения. Жените, дори да не бяха сицилианки, за него бяха бъдещи майки.
— Може да не се наложи да намесваме жена, дон Винченте. Може би тези телохранители не са непрекъснато с него. Ще трябва всичко да се види на място. Ще трябва да се отиде там и ден-два да се следи къде ходи, за да се реши какво може да бъде направено.
— След работа той винаги е мъкнел някоя фуста със себе си — рече дон Винченте. — Това трябваше да ми подскаже, че не бива да му се вярва.
— По какви момичета си падаше нашият стар приятел Коболд? — попита Марк помощника си Ди Сантис.
— Блондинки — отговори Ди Сантис. — Студени красавици. Както и всеки втори италианец.
— Чакай, ти сам си италианец.
Ди Сантис току-що беше завършил университета, където беше специализирал икономика. Имаше типичното за родените в Америка италианци чувство за хумор.
— Разбира се, че съм, но се мъча да избягвам пороците на нацията.
— Къде може човек да потърси такива руси бомби?
— Навсякъде. Нашият край е пълен с такива курви, които допадат на хора като Коболд. Така е, откакто телевизията заби нож на Холивуд и Калифорния загуби чара си. Сега на „Дуайт стрийт“ можеш да гледаш кабаретни номера на двадесет места.
Така беше. Техният стил и репертоар варираше от „Фламинго“, където в събота вечер показваха всичките тридесет и две пози от Камасутра и гърлите шареха между масите, готови да рипнат върху някой хубавец и да наврат главата му между гърдите си, до „Баварския замък“, където сега се подвизаваше една певица на блусове, чието главно достойнство беше високият мелодичен глас — тя не сваляше пликчетата си.
Линда Уотс, родом от Саут Бенд, щата Индиана, беше по начало сериозна девойка и в миналото способна секретарка, но бе имала нещастието да спечели градския конкурс за красавици. След това тя се почувствува задължена да позира за снимки в списанията, а оттам мина към участие в кабаретни програми. Не можеше нито да пее, нито да танцува много добре, но имаше грациозни движения и онзи вид несигурна хубост, която зависи от краткотрайния тен и грим.
Марк отиде в гримьорната й след нейния номер. Някога дон Винченте беше собственик на „Баварския замък“ и макар че го беше продал заедно с всичките си други владения на „Дуайт стрийт“, името му все още значеше нещо там.
— Чувам, че работата не върви много добре, Линда. Какво ще кажеш да спечелиш набързо десет хиляди?
— Десет хиляди? Какво трябва да направя — да ограбя банка?
Смехът й беше неприятен. Той беше част от арсенала на момиче, принудено да търси закрила зад щита на привидна житейска опитност и твърдост. По същата причина и лицето й беше започнало да губи от миловидността си. Спасяваше я онова, което винаги оставаше ново и привлекателно за южняка: сините очи и плътно прилепналият шлем от бледозлатиста коприна.
— Ще трябва да позабавляваш един мой приятел.
— Да се разберем веднага. Аз си изкарвам прехраната с пеене… поне засега.
— Ангажиментът ти тук приключва, нали?
— Другата седмица. Провалих се — най-страхотният провал в историята.
— Няма защо да се унижаваш. Прекалено добра си за такъв вертеп — каза той съвсем искрено.
— Благодаря за благата дума, приятелю; имах нужда от нея. Във всеки случай пак ме чака помощта за безработни. Каква беше сумата, която спомена?
— Десет хиляди.
— Чудех се дали съм чула добре. Какво му е на твоя приятел — да не е болен от проказа?
— Доколкото знам, нищо му няма.
— Разправяха ми за някакъв петролен шейх: когато лягал с момиче, избивало го да чупи кокоши кълки. Да не става дума за нещо такова?
— Приятелят ми е млад, хубав, обаятелен и паралия. Много бих се изненадал, ако има склонност към извращения. Ще трябва да прекараш най-много два-три дена с него.
— И нощи, естествено.
— Възможно е. Не зная. Ако той пожелае, да. Когато задачата приключи, ще се наложи да забравиш всичко.
Последното изречение сложи край на шеговитата й самозащита. Лицето на Линда доби замислен, умен вид, около устата и носа изведнъж се появиха бръчици.
— Защо? — попита тя отривисто и малко по-тихо. Марк отпи без удоволствие от чашата уиски с лед, която му донесоха по нейно настояване. Той предпочиташе глуповатата шеговитост от преди една минута. Сега лицето на Линда беше прекалено, по мъжки хладнокръвно.
— Защото ще получиш цяла пачка, а нямаш пукнат цент.
— Не те питам за това. Искам да зная повече за тази работа. Нима очакваш да приема такова предложение, без да зная за какво става дума?
— В града ще се намерят двеста добри момичета, които ще легнат с този мъж и за стотачка — каза Марк. — Разликата е там, че ти имаш глава. Запознах се с биографията ти и разбрах, че умът ти сече. Оттук и предложението за десетте хиляди. Мога само да ти кажа, че става въпрос за законна сделка. Няма да ти се наложи да престъпваш закона.
