— Ще упражни натиск — отвърна Брадли, изпитвайки несъмнено удоволствие от евфемизма. — Не твърдя нито за миг, че ще стане така, но има вероятност хората на Джентиле да разберат кой всъщност го е пречукал. Ако стане така, колко време даваш на Марко да остане на този остров?
Очите на Фергюсън се разшириха от възхищение. Ето какво се казва предателство от най-чиста проба: небивала измама, тройна игра, студена и романтична като полярен леден връх.
— Разбирам — каза той.
7
Сицилия се успокои и се занизаха години на мирен живот, благоденствие и братска любов. Хрисимите и невероятно трудолюбиви селяни се върнаха по нивите и безропотно работеха по дванадесет, четиринадесет и дори шестнадесет часа на ден; профсъюзните водачи, които се опитваха да се намесят, първо бяха предупредени, а после онези от тях, които упорстваха, бързо и тихомълком бяха ликвидирани. Хората от Почтеното братство се грижеха за пласмента на земеделските произведения и разпределяха горе-долу справедливо между селяните водата от кладенците и водопроводите под техен контрол на цени, които селяните така или иначе смогваха да платят. Църквите бяха пълни. Дребните кражби престанаха: туристка, забравила чантата си на някоя маса в кафенето, можеше да я намери след един ден на същото място. Собствениците на магазини се върнаха към почтената търговия. Проститутките от гладните следвоенни дни отдавна бяха превъзпитани. По време на всички църковни празници се организираха религиозни шествия и раздаваха безплатно макарони. Всички гласуваха за християндемократите и хората жадуваха да направят нещо за ближния си.
За Марко и за Тереза това беше период на спокойствие и задоволство, когато думата „надежда“ изгуби всякакъв смисъл при един живот, от който едва ли би могло да се иска нещо повече. Година след Амедео им се роди момиченце, което изрекоха Лучия. Семейство Ричоне потърсиха от Кампамаро бавачка; облечена във все още модния късен викториански стил, с бели памучни ръкавици и обшит с дантели слънчобран, тя извеждаше децата всеки ден в близкия „Парко дела Фаворита“. Всички опити да придумат майките си да напуснат планинските села и да дойдат да живеят с тях в Палермо не дадоха резултат и в края на всяка седмица Марко и Тереза отиваха веднъж до Кампамаро, веднъж до Пиопо. Те бяха все така влюбени един в друг и Марко не преставаше да трепери над здравето на Тереза. Доктор Беломети правеше редовни визити да лекува децата от въображаеми болести и по настояване на Марко ги инжектираше с витамини, които бяха съвсем ненужни при отличното им здраве. На шестия си рожден ден Амедео тръгна на детска градина, която се държеше от монахини и беше субсидирана почти изцяло от баща му.
Марко работеше при стария си покровител Таляфери, който с финансовата помощ на дон К. беше открил на „Виа Кавур“ кантора за продажба на недвижими имоти, и за няколко години преуспя дотам, че изкупи една цяла строителна компания; тя започна да застроява с жилища и фабрики земите, конто Таляфери често успяваше да закупи на нищожни цени в покрайнините на града. Таляфери се грижеше за приятелите си и за приятелите на своите приятели. Следващата му стъпка беше да стане собственик на компания за камионен превоз, с която превозваше материали до многобройните строителни обекти. Би му било много по-лесно и по-удобно, ако даваше за ремонт камионите в самия Палермо, но той ги изпращаше за основен ремонт в гаража на Паоло в Кампамаро на тридесет мили от града.
Ръководството на кантората за недвижими имоти беше работа, която допадаше на Марко. Важно беше да поддържа добри отношения с градските власти; да умее да прави услуги на кмета и на влиятелните общински съветници; да помни именните дни на децата и на съпругите на градските първенци; да знае как да прави подаръците с жест и по такъв начин, че влиятелният и същевременно докачлив човек да не се обижда; да бъде изключително коректен при всяка сделка. Изпълнявайки всекидневните си задължения, той се срещаше с всички по-влиятелни граждани на Палермо и неизменно им правеше добро впечатление. Беше удостоен с честта да коленичи пред архиепископа и да целуне пръстена му. В елегантно обзаведената му квартира в Акуасанта идваха на вечеря и командирът на карабинерите, и началникът на pubblica sicurezza4. Успехът му беше окончателно затвърден при кръщавката на дъщеря му, когато наред със секретаря на архиепископа и много барони сред гостите изведнъж се появиха и двама размъкнати непознати. Това бяха дон К. и неговият градинар и шофьор. Дон К. постоя пет минути, остави плик с петдесет хиляди лири, пошушна нещо неразбираемо на ухото на Марко и си тръгна, но Марко съзна, че от тялото на стареца в неговото се вля могъщество и че всички гости станаха свидетели на този апотеоз. Тези дни вдъхваха надежда, че слънцето ще сияе вечно на безоблачно небе.
Но ето че в Палермо пристигнаха двамата братя Джони и Пит Ла Барбера, изгонени като нежелателни лица от Съединените щати. Завърнали се в родината си, те основаха авангарда на онова, което вестниците щяха по-късно да нарекат La Mafia Nuova — Новата мафия. Джони беше на четиридесет и три, а Пит на четиридесет години; напуснали Сицилия още като деца и натрупали солидно състояние от лихварство и безогледни гешефти в нюйоркското пристанище, докато някому не хрумнало, че щом не са се потрудили да получат американско гражданство, нищо не пречи да ги изгонят.
Джони и Пит се открояваха рязко на фона на Палермо. Редом с белите си кадилаци бяха донесли и навика си да се перчат, нещо непознато за сдържаната атмосфера на острова. Двамата знаеха не повече от няколко италиански думи. Посещаваха често ресторанти като „Каприче“ и „Олимпик“, където правеха шумни гуляи в компанията на най-скъпите куртизанки в града и няколко от местните паразити. Отначало сицилианците сметнаха за свой дълг да ги приемат, но направиха това сдържано. Човек от Почтеното братство, принуден по някаква причина да прекоси Атлантика, винаги можеше да разчита на гостоприемство от друга страна на океана и знаеше, че ако реши да остане, ще му намерят място. Затова местните хора гледаха да проявяват търпимост към братята от Америка.
Три месеца след пристигането им в Палермо братята Ла Барбера купиха един бивш военен лагер на пътя за Бокадифалко зад чертите на града, превърнаха главната сграда в лаборатория, оградиха целия участък с телена ограда, по която течеше електричество, и започнаха да преработват внасяния от Бейрут морфин в чист хероин. След това поеха малка фирма за опаковка и експорт на плодове и в продължение на няколко месеца всяка каса лимони, изнасяна за Щатите, съдържаше поне един пластмасов лимон, пълен с хероин. Когато един честен докер откри в открадната от него каса пълен с хероин лимон и съобщи това на нюйоркската полиция, тя ликвидира мрежата, а братята Ла Барбера вложиха в строителството трите милиона долара, спечелени от наркотиците.
Градът се разрастваше и много фирми участваха в строежа на нови пътища, мостове, жилищни райони, учреждения и хотели, и във всяка от тях част от капитала принадлежеше на хора от братството. Беше време, когато някои добре си оплитаха кошниците, а дребните актове на принуда бяха прикривани зад лицемерни приказки и усмивки, но с появата си на сцената братята Ла Барбера сложиха край на мекия афоризъм „живей и не пречи на другите да живеят“. На острова винаги е било обичайно да се предупреждава врагът един единствен път, но онези, които влизаха в конфликт с братята Ла Барбера, отказвайки да им се продадат или да ги вземат за съдружници, биваха избивани направо от засада, прегазвани с кола или дори — предварително зашеметени — хвърляни в морето. За ужас на зачитащите традициите хора от братството някои непокорни биваха избивани дори пред очите на семействата им и за пръв път в историята на Сицилия похитиха една жена, за да принудят съпруга й да се подчини. Братята Ла Барбера се оградиха с местни престъпници — straccie, или измет, както ги наричаха хората от братството, — подсилени от гангстерски елит, внесен от Съединените щати. За по-малко от година те овладяха центъра на Палермо. Пратениците на дон К., които отидоха в щаба на Джони Ла Барбера на „Виа Македа“ с поръчение да предотвратят избухването на война, просто бяха изхвърлени по стълбите от охраняващите щаба straccie.
Няколко дни по-късно, през есента на 1953 година, Джони Ла Барбера отвори с ритник вратата на канцеларията на Таляфери, блъсна секретарката, която се опита да му препречи пътя, влезе, отпусна се в един стол и сложи крака върху бюрото на Таляфери.
Таляфери четеше някакво писмо, което секретарката току-що беше донесла. Той продължи четенето. Ла Барбера извади голяма пура, подряза края й и я пъхна обратно в горния джоб на сакото си. Таляфери продължи да чете, отбеляза, без да бърза, нещо върху писмото с дребния си акуратен почерк и го остави встрани.
