Кендрик седеше на малко брезентово столче до походното легло в кабинета на самолета, с който пътуваха към Денвър. Еманюел Уайнграс, чийто рани бяха превързани от оцелялата сестра в Меса Верде, мигаше непрекъснато с тъмните си очи, които от бялата набръчкана кожа изглеждаха още по-тъмни.
— Мислех си — изрече с мъка Мани, като се закашля.
— Не говори — прекъсна го Евън. — Пази си силите. Моля те!
— Я стига — отвърна старецът. — Още колко ли ми остава? Само двайсет години, а ти искаш да си трая.
— Няма ли да престанеш?
— Не, няма. Пет години никакъв не се мяркаш и когато се срещаме, какво става? Привързваш се — и то към мен. Ти, какво, да не би да си падаш по старци?… Не ми отговаряй, Калейла ще ми каже. Вие двамата май сте си изгърмели всички куршуми нощес.
— Не можеш ли да говориш като нормален човек?
— Нормалното ми досажда, както и ти сега… Толкова ли не знаеш защо е тази патардия? Да не би да съм отгледал един глупак? Я си поразмърдай мозъка!
— Не искам, чу ли?
— Онова симпатично девойче беше право. Някой иска да те направи важна клечка, а на друг му се драйфа от тази перспектива. Толкова ли не разбираш?
— Вече се досещам. Надявам се вторите да спечелят. Не ми се става важна клечка.
— А може би трябва. Може би ти се полага.
— Кой го казва, по дяволите? Кой го мисли?
— Тези, които не те искат — проумей го най-после. Калейла каза, че тия скапани хаховци, дошли да те убият, не са скочили от някой самолет от Париж, нито пък са слезли от туристически кораб. Имали са помощ, влиятелна помощ. Как се изрази тя?… Паспорт, оръжие, пари — дори шофьорски книжки и дрехи, и скривалища. Тези неща, особено документите, не могат да се купят в първия магазин. За тях са нужни големи връзки сред висшите кръгове и мъртъв те искат тъкмо хората, които дърпат конците… Защо? Дали конгресменът смелчага не ги заплашва с нещо?
— То оставаше да ги заплашвам. Вече нищо не ме интересува.
— Те не го знаят. Виждат само един смел политик, когото цял Вашингтон слуша, щом той си отвори устата.
— Не съм по приказките, тоест няма как да ме слушат чак толкова.
— Там е работата, че когато наистина заговориш, те слушат. Притежаваш онова, което аз наричам способност да внушаваш доверие на слушателите. Всъщност като мен.
Уайнграс се закашля и вдигна разтреперана ръка към устата си. Евън се наведе притеснен към него.
— По-спокойно, Мани.
— Мълчи — нареди старецът. — Чуй какво ще ти кажа… Тия копелета виждат един истински американски герой, награден от президента с голям медал и включен във важни комисии в Конгреса…
— Комисиите бяха преди медала…
— Не ме прекъсвай. Месец-два, и забравяш кое след кое е било. Но добре, че ми напомни. Този герой прави на пух и прах една важна клечка от Пентагона, преди още да е станал герой, и по националната телевизия почти обвинява цялата им пасмина заедно с крупните промишлени комплекси, които захранват машинката. И какво прави всъщност? Настоява да има отчетност. Страхотна дума, „отчетност“ — ония мръсници я ненавиждат. И сигурно започват да се потят, момчето ми. Въобразяват си, че този шегаджия герой ще става все по-силен, може би ще оглави някоя от комисиите или дори ще влезе в Сената, където ще е в състояние наистина да им размъти водата.
— Преувеличаваш.
— Твоето гадже не преувеличаваше! — възрази високо Уайнграс и погледна Кендрик в очите. — Подметна нещо, че са спипали с колегите й групировка, която е толкова високопоставена, че да ти настръхне косата. Май работата е доста гнила.
— Натам отиват нещата — кимна бавно Евън. — Но не съществува нация, в която да няма корупция, и се съмнявам, че скоро ще има.
— А, корупция значи — изтананика Мани, като завъртя очи, сякаш думата беше част от някакво талмудско песнопение. — Като това някой да открадне от службата кламери за долар, а друг да задигне цял милион, това ли имаш предвид?
— Общо взето, да. Или десет милиона, ако повече ти харесва.
— Незначителни дреболии! — изкрещя Уайнграс. — Такива хора не се свързват с палестински терористи на хиляди километри оттук колкото да не си цапат ръцете с мъртъвци. Няма да знаят как да го направят! Ти не погледна и онова хубаво момиче в очите или просто не знаеш къде да гледаш. Никога не си бил там.
— Тя казва, че знае откъде идваш, защото наистина си бил там. Добре, аз не съм бил. Какво си седнал да ми разправяш?
— Но озовеш ли се там, те дострашава — отвърна старецът. — Вървиш към черна завеса, която ще смъкнеш. Развълнуван си, умираш от любопитство, но и от страх. Опитваш се как ли не да потиснеш тези чувства, дори да ги скриеш от себе си, но нито за секунда не можеш да си позволиш да загубиш самообладание. Но всичко това съществува. Защото знаеш, че щом смъкнеш завесата, ще видиш нещо толкова налудничаво, че се чудиш дали някой ще ти повярва.
— И ти си го видял в очите й?
— Ами да.
— Но защо се чувства така?
— Защото вече е на ръба. Нямаме работа — тя няма работа — с обикновена корупция, дори с много голяма корупция. Зад тази черна завеса се крие държава в държавата, неколцина слуги, които се разпореждат в къщата на господаря.
Възрастният архитект внезапно се закашля така, че се разтрепери целият и присви очи. Кендрик го хвана за ръката — след минута пристъпът отмина, Мани отново примигна и пое дълбоко въздух.
— Слушай, глупчо — прошепна той. — Помогни й, помогни й наистина, помогни и на Пейтън. Намерете тия копелета и ги разкарайте оттук!
— Разбира се, знаеш, че ще го направя.
— Ненавиждам ги! Онова замаяно момче, Ахбияд, когото познаваш от Маскат — в по-друго време сигурно щяхме да бъдем и приятели. Но това време никога няма да дойде, щом съществуват несгоди, които насъскват хората едни срещу други, защото някои така печелят милиарди от омразата.
— Не е толкова просто, Мани…
— Ами, не е! Знам какво говоря!… Аз съм го виждал!… „Те имат повече от вас, затова ще ви продадем повече, отколкото имат те“ — ей с това ги прилъгват. Или: „Те ще ви убият, ако вие не ги изпреварите, ето ви оръжие — срещу известна сума.“ И така продължаваш да се изкачваш по проклетата стълба: „Те влагат двайсет милиона за производството на ракета, ние ще вложим четирийсет!“ Наистина ли искаме да взривим тази скапана планета? Или всички слушаме безумци, които пък слушат продавачи на страх и омраза?
— На това равнище е просто — усмихна се Евън. — Може и аз да съм го казвал.
— Продължавай да го казваш, синко. Не се отказвай, особено с типове като Хърбърт Денисън, на когото изкара акъла. Не забравяй, че хората те слушат, както и мен. Възползвай се.
— Трябва да помисля, Мани.
— Добре, а докато си мислиш — закашля се Уайнграс и притисна гърдите си с ръка, — се запитай и защо трябваше да ме лъжете? Ти и лекарите.
— Какво?
— Той се върна, Евън. Върна се и е още по-лош, защото никога не ми е минавал.
— Кое се е върнало?
— „Болестта на века“, май така му викат. Ракът се развива с бясна скорост.
— Не е възможно. Направиха ти сума ти изследвания. Махнали са го — нищо ти няма.
— Кажи го на тия зверчета, дето ми спират въздуха.
— Не съм лекар, Мани, но това не ми прилича на симптом. За ден и половина преживя доста премеждия. Чудно ми е как въобще още дишаш.
