— Много сте любезен, сър.
Измъчвана от глад, Калейла натисна копчето на асансьора. За последен път бе яла във военния самолет, ако това можеше да се нарече ядене с тези притеснения за Евън, който бе повърнал… Скъпият Евън, великолепният Евън, глупавичкият Евън!
Безстрашният герой с морал, който не прилягаше на отношението му към живота — Калейла се запита дали той щеше да е същият, ако се бе провалил. Това бе въпрос без отговор — Евън беше страшно амбициозен, и през ум не му минаваше, че може да се провали. И бе разбираемо, че преди десетина години в Саудитска Арабия се е оставил Ардис Монтро да го очарова и да го хване в лапите си. Като млада сигурно е била неотразима — с чудесно тяло и лице, с бляскави успехи в бизнеса. Но той все пак й се бе изплъзнал, такъв си беше нейният Евън.
Асансьорът иззвънтя и вратата му се отвори. За щастие беше празен — Калейла се качи и натисна копчето за фоайето. Вратите се върнаха на мястото си и кабината започна да се спуска, но внезапно забави ход. Младата жена погледна светещите цифри над вратата: асансьорът спираше на третия етаж. Чисто съвпадение, помисли си тя. Ем Джей беше сигурен, че Ардис Ванвландерън, наемателката на апартамент 3С, няма да посмее да излезе от хотела.
Вратата се отвори. Макар че гледаше равнодушно напред, Калейла с облекчение долови с периферното си зрение, че се качва някакъв русоляв мъж с огромни рамене, изпълнили сакото му до пръсване. Ала в него имаше нещо странно. Както често се случва в тесни затворени пространства, Калейла усети, че непознатият излъчва силна енергия. Асансьорът сякаш се изпълни с гняв или тревога. Сетне агентката почувства, че мъжът я гледа, но не тайничко, както обикновено я гледаха мъжете — тя беше свикнала с това, — а открито, втренчено, напрегнато.
Вратата се затвори и Калейла се смръщи, сякаш се е сетила, че е забравила нещо. Отвори небрежно чантата, уж за да се увери, че всичко си е на мястото. Въздъхна шумно и лицето й се успокои — онова, което търсеше, наистина беше вътре. Пистолетът. Щом асансьорът започна да се спуска надолу, агентката хвърли поглед на непознатия.
И замръзна! Очите му приличаха на две нажежени до бяло кълба, късата му, старателно сресана коса наистина бе светлоруса. Беше онзи! Русият европеец… а той бе комбина с ония престъпни типове! Калейла се хвърли към копчетата и натисна стопа, като измъкна пистолета от чантата, а нея пусна на пода. Асансьорът спря внезапно, звънецът отвън зазвъня, русият пристъпи напред.
Калейла натисна спусъка, изстрелът прокънтя в тясното пространство, а куршумът изсвистя над главата на напрегнатия непознат.
— Не мърдай! — заповяда тя. — Щом знаеш коя съм, знаеш и че следващият изстрел ще направи челото ти на решето.
— Вие сте Рашад — произнесе напрегнато с акцент русолявият.
— Не знам кой си, но знам що за стока си. Мръсна отрепка, ето какво си! Евън беше прав. През всички тези месеци вдигахте врява, включвахте го в комисиите на Конгреса, разтръбихте за него по целия свят колкото палестинците да го вземат на мушка! Толкова е просто!
— Не, грешите, наистина — възрази европеецът, а аларменият звънец отвън продължаваше да дрънчи. — Не ми пречете! Ще се случи нещо ужасно. Свързах се с вашите във Вашингтон.
— С кого? С кого във Вашингтон?
— Имената се пазят в тайна…
— Глупости!
— Моля ви, госпожице Рашад! Ще изпусна един човек.
— Не на мен тия…
Калейла така и не разбра откъде дойдоха ударите, и то с такава бързина. Онзи замахна светкавично отляво, цапардоса я по дясното рамо, изви й китката обратно на часовниковата стрелка и й изтръгна пистолета. Ръката я заболя неописуемо, сякаш бе счупена и попарена с вряла вода. Европеецът беше насочил собствения й пистолет към нея.
— Не исках да ви сторя нищо лошо — каза той.
— Бива си те, мръсна отрепко, не може да ти се отрече.
— Малко ми е трудно да повярвам.
Телефонът в кутията под копчетата на асансьора иззвъня, звукът му се отрази в четирите стени на малката затворена кабина.
— Няма да излезеш оттук — добави Калейла.
— Почакайте — настоя русокосият на фона на непрестанния звън. — Преди малко се срещнахте с госпожа Ванвландерън.
— Тя ви е казала. И какво от това?
— Ами, казала ми е! — прекъсна я европеецът. — Не съм й виждал очите. Затова пък записах разговорите й. След вас при нея ходиха още двама души. Говориха за вас — тя и двама мъже, единият се казва Гринел.
— Никога не съм чувала за него.
— И двамата са предатели, врагове на вашето правителство, на вашата страна и по-точно на нейните основни принципи.
Телефонът продължаваше да звъни.
— Силни думи, безименен господине.
— Стига сме дрънкали празни приказки — извика русокосият, а после бръкна под сакото си и извади голям тънък черен автоматичен пистолет. Завъртя и двата пистолета, хвана ги ловко за цевите и ги подаде с дръжките напред на Калейла. — Ето, вземете ги. Пуснете ме, госпожице Рашад.
Калейла пое учудена пистолетите и се взря в очите на европееца. Беше виждала същата молба в прекалено много очи. Мъжът я гледаше като човек, който няма да умре за една кауза, но и няма да допусне да му попречат да я отстоява.
— Добре — изрече бавно тя. — Нека помисля. Обърни се и се подпри с ръце на стената! Още по-назад, подпри се, казах!
Сега вече телефонът звънеше непрекъснато и оглушително. Агентката от Кайро претърси вещо русокосия мъж, като опипа внимателно под мишниците, кръста и глезените му. Не носеше друго оръжие.
— Стой тук — заповяда Калейла, сетне се наведе и вдигна слушалката. — Не можехме да отворим кутията! — възкликна тя.
— Техникът всеки момент ще бъде при вас. Беше отишъл да вечеря, но го открихме. Извинявайте. И все пак няма опасност от пожар…
— Ние трябва да ви се извиним — прекъсна го Калейла. — Стана по погрешка — моя грешка. Натиснах погрешен бутон. Ако ми кажете как да го оправя, всичко ще бъде наред.
— А, да, разбира се — отговори мъжът, като се постара да скрие раздразнението си. — В телефонната кутия има едно копче…
Асансьорът стигна фоайето, отвори се и европеецът веднага отиде при управителя в официален костюм, който ги очакваше.
— Трябваше да се срещна с един мой делови партньор преди известно време. Май съм се успал — полетът от Париж беше доста дълъг и уморителен. Казва се Гринел, виждали ли сте го?
— Господин Гринел и опечалената госпожа Ванвландерън излязоха преди минути заедно с гостите си, сър. Сигурно бяха дошли да изкажат съболезнованията си за съпруга й, прекрасен човек беше.
— Да, и с него съм работил. Ние също сме поканени на помена, но не разбрахме къде ще бъде. Вие не знаете ли?
— А, не, сър.
— А някой друг? Може би портиерът е чул какво са поръчали на таксито?
— Гринел има лимузина — всъщност няколко.
— Да вървим — каза тихо Калейла и хвана русия мъж за ръката. — Започва да бие на очи — продължи тя, докато вървяха към изхода.
— По-лошото е, че май съм го изтървал.
— Как се казваш?
