семейство Ванвландерън, за Гринел и за хората, които представляват, нека Евън Кендрик сам реши. Защото дори и да ги изобличим и спрем, на тяхно място ще се появят стотици други… Трябва ни сила, глас.
Калейла вдигна поглед от чашата с виното и кимна два пъти.
36
Кендрик крачеше по Седемнайсета улица в Денвър към хотел „Браун Палас“, без да забелязва снежеца, който прехвърчаше в нощното небе. Беше казал на шофьора на таксито да го остави на няколко преки от хотела — искаше да повърви пеш, да се поосвежи.
Лекарите в Градската болница в Денвър бяха зашили Мани и Евън си отдъхна, когато разбра, че раните, макар и големи, са главно от парчета стъкло и метал. Уайнграс бе загубил доста кръв за човек на неговата възраст, но състоянието му не беше критично — щеше да се възстанови. Суматохата започна, когато Кендрик дръпна единия лекар и му предаде притесненията на Мани, че ракът се е развил отново. За двайсет минути получиха по електронен път от Вашингтон резултатите от пълните изследвания на Мани, а главният онколог разговаря с хирурга в столицата, оперирал стария архитект. След около два часа от общо четиричасовия му престой в болницата се появи лаборант, който разговаря насаме с трети лекар. Последва леко раздвижване и Евън бе помолен да напусне стаята, за да бъдат взети най-различни проби на Мани. След час главният патолог, слаб мъж с любопитни очи, отиде в чакалнята при Кендрик.
— Господин конгресмен, Уайнграс пътувал ли е напоследък в чужбина?
— През последната година не.
— А къде е ходил преди това?
— Във Франция… В Северозападна Азия.
Лекарят вдигна вежди.
— Не съм много силен в географията. Къде в Северозападна Азия?
— Толкова ли е важно?
— Да.
— В Оман и Бахрейн.
— Бил е с вас?… Извинете, но всички знаем за вашите подвизи.
— Беше с мен — потвърди Евън. — Той е сред хората, на които не можах да благодаря пред всички, щях да му навлека главоболия.
— Разбирам. Но това не е пресконференция.
— Благодаря. Защо питате?
— Може и да греша, но пациентът е заразен с — как ли да се изразя — с един вирус, който, доколкото знам, е характерен за Централна Африка.
— Изключено.
— Тогава може би греша. Разполагаме с най-доброто оборудване в западните щати, но има и по-добро. Поръчах да изпратят проби от белия дроб и кръвта в ЦКБ в Атланта.
— Къде?
— В Центъра по контрол на болестите.
— Болестите ли?
— За всеки случай, господин Кендрик.
— Пратете ги още тази вечер, докторе. След час на летище Стейпълтън ще чака самолет. Обадете се в Атланта да ги изследват веднага щом ги получат — ще покрия разходите, дори да се наложи да работят до сутринта.
— Ще направя каквото мога…
— Ако е нужно — рече Евън, без да е сигурен дали не се изхвърля, — ще уредя да им се обадят от Белия дом.
— Едва ли ще се наложи — отвърна патологът.
Евън каза лека нощ на силно упоения Мани и си тръгна от болницата — мислеше си за изчезналия д-р Лайънс от Меса Верде, лекаря без адрес и телефон, но с пропуск, който да покаже на конгресмена и на хората му. И таз добра, пропуск! За какво му беше този пропуск?… Или той бе просто документ, с който лекарят да се промъкне в личния живот на Евън Кендрик? Конгресменът реши да не казва за него на никого. Калейла си знаеше работата.
Вече приближаваше хотел „Браун Палас“, когато изведнъж забеляза през падащия сняг цветните лампички, опънати в чест на Коледа над широкото авеню от старата сграда в класически стил до небостъргача на юг. После чу весела коледна песничка, огласила улицата: „Нека окичим коридора с елови клонки, тра-ла-ла“…
— Къде беше, по дяволите? — изкрещя М. Дж. Пейтън и Калейла махна слушалката от ухото си.
— Ходих да вечерям.
— Той е там! Нашият рус европеец е в хотела!
— Знам. Хапнах с него.
— Какво?
— Всъщност е в стаята ми. Правим равносметка на онова, което знаем. Бъркали сме за него.
— И ти си една, Ейдриън! Кажи на този нехранимайко, че господин А иска да говори с господин Б!
— Боже Господи, значи си бил ти?
— Стига, Рашад! Дай му слушалката.
— Не знам дали ще се съгласи. — Отново се наложи агентката от Кайро да дръпне слушалката от ухото си. Тя се обърна към Варак: — Някакъв си господин А би искал да говори с господин Б.
— Трябваше да се сетя — каза чехът и стана от стола. Отиде при телефона до леглото, Калейла се отдалечи. — Как се радвам да ви чуя, господин А! Нищо не се е променило. Никакви имена, никакви самоличности.
— Как ви нарича племенницата ми? Имайте предвид, че тя ми е племенница.
— Нарича ме Милош, но не се казвам така.
— Милош ли? Значи сте славянин?
— Американец съм, сър.
— Забравих, изрично го подчертахте.
— А държавният секретар?
— Пристигнал е в Кипър.
— Успокоихте ме.
— И ние се успокоихме, само не знам дали е имало причини за безпокойство.
— Информацията беше точна.
— За нещастие, не успяхме да я потвърдим. Гринел не беше в хотела, не си е ходил и вкъщи.
— С госпожа Ванвландерън е.
— Да, знаем. А според един от администраторите с тях е имало още неколцина души. Кои ли са били?
— Охраната на Гринел според информацията, която получих. Споменах ви, че с него има други хора, за да сте готови.
— Да, споменахте… Заедно ли работим?
— От разстояние.
— Какво ще предложите?
— Доказателства за някои неща, за които разказах на госпожица Рашад — отвърна Варак и си помисли за орязаните магнетофонни записи, които щеше да даде на офицерката от разузнаването: щеше да се погрижи Ерик Съндстром да остане анонимен конспиратор, един мъртвец не се нуждае от самоличност. — Не е много, но и повече не ви трябва.
— Благодарен съм ви.
— Но срещу известна цена, господин А.
— Аз не плащам…
— Ами, не плащате — прекъсна го чехът. — Правите го непрекъснато.
