— Да, но докато ме кърпят в болницата, им кажи пак да ме изследват и тоя път не ме лъжи. В Париж има хора, за които трябва да се погрижа, скътал съм някои неща, които трябва да им предам. Така че не ме лъжи, чу ли?
— Добре — обеща Кендрик, а самолетът започна да се спуска към Денвър.
Крейтън Гринел беше слаб, среден на ръст, с посивяло лице, което веднага биеше на очи. Когато поздравяваше някого за първи или стотен път, бил той келнер или председател на управителен съвет, четирийсет и осем годишният адвокат, специализирал международно право, се усмихваше плахо и сърдечно, с което предразполагаше, докато не се взреш в очите му. Не че бяха студени, но не гледаха и особено дружелюбно — погледът му беше безизразен и хладен, като на любопитна котка, която обаче се пази.
— Ардис, скъпа ми Ардис — каза юристът, влезе в антрето и прегърна вдовицата, потупвайки я леко по рамото, както се утешава някоя не особено симпатична леля, загубила много по-симпатичен съпруг. — Какво да кажа? Такава загуба за всички нас и най-вече за теб!
— Стана внезапно, Крей. Толкова внезапно.
— Така си е, но и в скръбта трябва да видим и добрите страни. И двамата си спестихте една продължителна и мъчителна болест. Щом краят е неизбежен, по-добре да е бърз, нали?
— Сигурно си прав. Благодаря, че ми напомни.
— Няма защо. — Гринел я пусна и погледна Съндстром, който стоеше насред огромната дневна. — Ерик, колко се радвам да те видя — каза той тържествено, като прекоси антрето и слезе по мраморните стълби, за да се здрависа с учения. — Редно е да бъдем до Ардис в такъв момент. Между другото, моите хора са навън в коридора.
— Проклета кучка! — промърмори Съндстром, докато покрусената госпожа Ванвландерън затваряше вратата и с шума й, както и с токчетата си, тракащи по мрамора, заглуши думите на някогашния си любовник.
— Ще пийнеш ли нещо, Крей?
— А, не, благодаря.
— Аз май ще си налея нещо. — Ардис се отправи към барчето.
— Ще ти дойде добре — съгласи се адвокатът. — Мога ли да направя нещо? В правно отношение. А и за погребението.
— Сигурно ти ще се заемеш с това, с наследствените въпроси. Анди бой имаше адвокати навсякъде, но предполагам, че главно ти си придвижвал нещата.
— Да. Днес успях да се свържа с другите. Ню Йорк, Вашингтон, Лондон, Париж, Марсилия, Осло, Стокхолм, Берн, Цюрих, Западен Берлин — заел съм се с всичко.
Вдовицата застина, както държеше бутилката над чашата, без да откъсва очи от Гринел.
— Като казах навсякъде, нямах предвид чак толкова далеч.
— Съпругът ти бе човек с размах.
— Цюрих?… — повтори Ардис, сякаш името на града й се бе изплъзнало неволно.
— В Швейцария е! — произнесе дрезгаво Съндстром. — И стига с тия глупости…
— Ерик, наистина…
— Не ме наричай Ерик, Крей. Това тъпо копеле е сплескало всичко. Свързало се е с палестинците и им е платило чрез Цюрих… Помниш ли Цюрих, скъпа?… Още в Балтимор ти казах, Крей. Негова работа е!
— Не успях да получа потвърждение за нападенията във Феърфакс и Колорадо — отвърна спокойно Гринел.
— Защото въобще не ги е имало! — извика вдовицата и си наля с трепереща ръка от тежката кристална гарафа.
— Не съм казвал такова нещо, Ардис — възрази меко адвокатът. — Казах само, че не съм успял да получа потвърждение. Но после ми се обади някакъв пияница, на когото явно са му платили добре. Повтаряше като курдисан нещо, което ми е познато. „Те проследяват парите.“
— Божичко! — възкликна госпожа Ванвландерън.
— Така че сега сме изправени пред два критични момента — продължи Гринел и се упъти към телефона от бял мрамор на мраморната маса с червени жилки до стената. — Нашият кекав вездесъщ държавен секретар заминава за Кипър да подпише споразумение, което може да прати по дяволите отбранителната промишленост, и един от нашите е свързан с палестински терористи… Донякъде ми е интересно как Андрю се справи. Ние сигурно съвсем щяхме да я оплескаме. — Той набра някакъв номер под погледите на учения и на вдовицата. — Потвърждавам, че план шести е сменен с план дванайсети, средиземноморския — каза по телефона адвокатът. — Подгответе и медицинския екип.
35
Варак зави бързо към служебния вход и се качи с товарния асансьор до етажа си. После почти изтича до стаята, отключи вратата и се втурна към скъпоструващото вертикално записващо устройство до стената — донякъде бе учуден, че се е превъртяла толкова много лента. Реши, че са били записани хората, звънили на Ардис Ванвландерън. Натисна копчето, сложи си слушалките и седна.
„— Онази си тръгна преди около час и половина…
— Онази ли? Коя?
— Някаква жена на име Рашад, специалистка в борбата с тероризма. От ЦРУ е…“
Чехът погледна лентата. На нея имаше най-малко двайсет и пет минути запис! Какво ли правеше в Сан Диего бившата разузнавачка от Египет? Милош не можеше да го проумее. Бе напуснала ЦРУ — той бе получил потвърждение. В Кайро и Вашингтон се шушукаше, че била „склонна на компромиси“. Милош предположи, че е заради Оманската операция, и спокойно прие изчезването й. Трябваше да е изчезнала — но не беше! Той се заслуша в по-нататъшния разговор в апартамента на Ванвландерън. Говореше Съндстром.
„— Нали го е направил той, Ардис? Този твой финансов мегаломан не е могъл да понесе мисълта, че шепа «благодетелни идиоти» ще заменят протежето му с някого, който ще му спре кранчето с милионите.“
После Ардис Ванвландерън:
„— Осемстотин милиона. Така каза. Осемстотин милиона за него и милиарди за вас… не знаех нищо!“
Варак беше смаян. Бе допуснал две огромни грешки! Първата бе свързана с тайните действия на Ейдриън Калейла Рашад — колкото и да му беше трудно да признае, тя наистина бе опитна разузнавачка. С втората обаче не можеше да се примири! Фалшивият сценарий, който беше представил на Инвър Брас, се бе оказал действителен! И през ум не му бе минавало, че Андрю Ванвландерън ще действа през главата на жена си. Направо невероятно. Бракът им беше сметкаджийски, изгоден и за двамата, между тях нямаше и капчица привързаност, камо ли любов. Анди-бой бе нарушил правилата. Бикът, обзет от лакомия, бе разбил вратата на обора и се бе втурнал към кланицата. Варак пак заслуша.
Друг глас, друго име. Някакъв мъж — Крейтън Гринел. Лентата продължаваше да се размотава, а чехът се съсредоточи върху разговора. Най-накрая чу:
„Така че сега сме изправени пред два критични момента. Нашият кекав вездесъщ държавен секретар заминава за Кипър да подпише споразумение, което може да прати по дяволите отбранителната промишленост… Потвърждавам, че план шести е сменен с план дванайсети…“
Варак свали слушалките. Разговорът в апартамента на Ванвландерън щеше да бъде записан до края. Чехът нямаше време за губене. Стана и се втурна към телефона в другия край на стаята. Вдигна слушалката и набра номера на Синуид Холоу, щата Мериланд.
— Ало?
— Сър, обажда се Варак.
— Какво има, Милош? Какво научи?
— Съндстром е…
— Какво?
— Това може да почака, д-р Уинтърс, но другото — не. Държавният секретар заминавал за Кипър.
