— Мога ли да му кажа, че ще издържи няколко години?
— Кажете му каквото искате, но не се знае той какво ще ви отговори. Дишането му няма да се подобри. Трябва винаги да има подръка кислород.
— Непременно. Благодаря, докторе.
— Наистина неприятно, господин Кендрик.
Евън стана от леглото и закрачи из стаята все по-ядосано. Един лекар призрак непознат в Меса Верде, но не и на някои високопоставени държавни служители. Бе любезен, уж искаше да направи само кръвна проба… а после изчезна. Евън внезапно изрева с дрезгав глас, по лицето му се стичаха сълзи.
— Лайънс, къде си? Ще те намеря!
Замахна от яд към най-близкия прозорец и разби стъклото, през което в стаята нахлуха сняг и вятър.
37
Варак се приближи към последния от ремонтните хангари в частния сектор на международното летище в Сан Диего. По тесните алеи в огромния комплекс непрекъснато сновяха полицаи и въоръжени митничари с електрокари и мотоциклети, а от радиостанциите от време на време се разнасяха гласове и пукот. Богаташите и печелившите компании, които обслужваше този сектор, може и да си спестяваха неприятностите на гражданските полети, но нямаше как да избегнат щателната проверка на федералните и местните власти, които патрулираха в района. Всеки самолет, който се готвеше да излети, преминаваше не само през обичайните проверки на плана на полета и маршрута, самата машина също биваше отглеждана. Освен това всеки пътник можеше да бъде проверен като простосмъртните. А към някои от съмнителните богаташи отношението можеше да бъде и още по-лошо.
Чехът надникна нехайно и в удобната чакалня, където привилегированите пътници очакваха сред разкош излитането. Поинтересува се за самолета на Гринел и хубавичката наземна стюардеса се оказа много по- услужлива, отколкото беше очаквал.
— И вие ли ще пътувате, сър? — попита тя, готова да впише името му в компютъра.
— Не, трябва само да предам някои юридически документи.
— А, в такъв случай идете в седми хангар. Господин Гринел рядко се отбива тук, отива право там и после при самолета, когато го изкарат за проверка.
— Ще ме упътите ли?
— Ще ви откара някой от микробусите.
— Предпочитам да отида пеш. Ще ми се да се поразтъпча.
— Както искате, само вървете по алеята. Охраната тук е докачлива, пък има и какви ли не алармени инсталации.
— Ще притичвам от лампа на лампа — усмихна се Милош. — Става ли?
— Добра идея — отвърна момичето. — Миналата седмица един перко от Бевърли Хилс си пийна порядъчно и също като вас реши да се поразходи. Но завил в погрешна посока и се озова в затвора на Сан Диего.
— Само защото се е разхождал ли?
— Ами, у него открили и някакви хапчета…
— Не нося дори аспирин.
— Щом излезете, завивате надясно по първата алея и после пак надясно. Последният хангар в края на пистата. Господин Гринел е взел най-хубавия. Жалко, че не идва по-често насам.
— Доста саможив е.
— Направо е невидим.
Варак непрекъснато се оглеждаше и кимаше на шофьорите на микробусите и мотоциклетите, които го подминаваха и в двете посоки, някои намаляваха скоростта, други само профучаваха. Той видя каквото търсеше. Между редовете хангари вдясно светеха лампи, свързани с противоположните стълбове досущ като демаркационни линии — на какво ли? — учуди се чехът. На морави, разделящи къщите на бъдещето в предградията, където всеки се страхуваше от съседа си? Вляво се бе ширнал пущинак, обрасъл с висока трева, която стигаше чак до аварийната писта. Оттук чехът щеше да се измъкне, щом свършеше работата си в частния сектор.
Наземната стюардеса се бе оказала права, помисли си Милош, когато доближи огромната отворена врата на последния хангар. Самолетът на Гринел наистина беше на най-удобното място. След проверката можеше да излезе на пистата през вратата отсреща и да излети веднага след като му подадат знак от кулата — не се губеше нито минута дори, когато трафикът беше много натоварен. Някои от богатите си живееха по-добре, отколкото бе предполагал Милош.
Вътре в хангара, от двете страни на пистата, там, където свършваше асфалтът и започваше бетонната настилка, стояха двама униформени пазачи. Зад тях бе спрян самолет „Рокуел“, по чиито криле пъплеха хора, метална птица, която скоро щеше да се извиси в нощното небе. Милош огледа униформите на пазачите — бяха не от федералните или местните служби, а от някаква частна фирма за охрана. При вида им на чеха му хрумна някаква мисъл — той бе забелязал, че единият мъж е доста едър и набит. Нямаше да загуби, ако опиташе — бе стигнал до този пост благодарение на майсторската си стрелба, но удоволствието щеше да е къде-къде по-голямо, ако той екзекутираше предателя отблизо, за да е сигурен, че присъдата е изпълнена.
Варак тръгна нехайно по асфалта към внушителната врата на хангара. Пазачите пристъпиха напред, единият смачка цигарата си.
— Какво търсите тук? — попита високият мъж вдясно от чеха.
— Идвам по работа — отвърна любезно Варак. — И то доста поверителна.
— Какво означава това? — попита по-ниският пазач вляво от него.
— Май трябва да попитате господин Гринел. Аз съм само куриер и ми е наредено да говоря с един- единствен човек, който ще предаде информацията на Гринел, когато той пристигне.
— Пак същите глупости — обърна се по-ниският пазач към колегата си. — Ако носите някакви документи или пари, трябва да имате разрешение за тях. Намери ли се в самолета нещо, което не е декларирано, той няма да излети и Гринел ще се вбеси, разбра ли?
— И още как, мой човек. Трябва само да му предам нещо устно. А ти разбра ли?
— Тъй вярно, говори тогава!
— Ще го кажа само на един човек — уточни пак Варак. — Аз ще избера на кого — продължи той, като посочи към едрия мъж.
— Той е тъпанар. Аз съм за предпочитане.
— Казано ми е кой е за предпочитане.
— По дяволите!
— Елате с мен, ако обичате — каза чехът и махна надясно към лампите. — Трябва да запиша разговора, но без да ни чуват.
— Защо не го кажете направо на шефа? — възрази пренебрегнатият пазач вляво. — Ще дойде всеки момент.
— Защото не бива да се срещаме. Стиска ли ви да го попитате?
— Дрън-дрън.
След като завиха зад хангара, Варак вдигна левия си юмрук.
— Говорете насам, ако обичате — помоли все така учтиво.
— Разбира се, господине.
Това бяха последните думи, които щеше да запомни пазачът. Пестникът на чеха се стовари върху рамото му, после върху врата и слепоочието. Мъжът се свлече на земята и Варак се зае бързо да го съблича. След минута и двайсет секунди се бе преоблякъл в униформата на огромния пазач — подви крачолите и придърпа ръкавите нагоре, за да покаже ръцете си. Беше готов.
След четирийсет секунди по алеята мина черна лимузина, която спря пред асфалтовия вход за хангара. Чехът се показа от сянката и излезе бавно на светло. От огромната кола слезе някакъв мъж и макар че
