Милош никога не го беше виждал, разбра, че това е Крейтън Гринел.
— Привет, шефе! — извика пазачът вляво от хангара, когато човекът в палто и с посивяло лице тръгна бързо и ядосано по асфалта. — Получихме съобщението. Бени записва нещо…
— Защо самолетът не е на пистата? — изрева Гринел. — Вече имаме разрешение, кретени такива!
— Бени е говорил с тях, шефе, не аз! Казаха му след пет-десет минути. Друго щеше да е, ако се бях обадил аз. На мен такива не ми минават, нали знаете? Трябваше да кажете на оня тип да говори с мен, тоя Бени…
— Млъкни! Обади се на шофьора и му кажи да изкара самолета! Ако те не могат да го управляват, ще го кара той!
— Дадено, шефе. Вече запалиха двигателите.
Когато пазачът се развика на шофьора на лимузината, чехът също се включи и хукна към огромния автомобил.
— Благодаря! — провикна се минаващият шофьор, щом зърна униформата на Варак. — Все в последния момент се разбързва!
Милош заобиколи бързо колата отзад, отвори задната врата и скочи вътре на сгъваемата седалка. Закова се, вперил поглед в подпухналото лице на слисания Ерик Съндстром.
— Здравейте, професоре — поздрави тихо той.
— Беше капан — ти си ми устроил капан! — изпищя ученият, скрит в сянката. Нощта се изпълни с рева на реактивните двигатели. — Само дето не знаеш какво вършиш, Варак! Та ние всеки момент ще направим пробив в Космоса! И ще научим толкова удивителни неща! Ние сбъркахме — Инвър Брас сбърка! Трябва да продължим!
— Дори и да унищожим половината планета?
— Не ставай за смях! — извика умолително Съндстром. — Никой няма да унищожава нищо! И от двете страни сме цивилизовани хора, цивилизовани и наплашени! Колкото повече се въоръжаваме, толкова по- голям страх внушаваме — това е единственият начин да се опази светът, нима не разбираш?
— И вие наричате това цивилизованост?
— Наричам го прогрес. Научен прогрес! Ти не би могъл да разбереш, но колкото повече се въоръжаваме, толкова повече се учим.
— От смъртоносните оръжия ли?
— Оръжия!… Колко си наивен! „Оръжия“ е просто един етикет. Като „риба“ или „зеленчуци“. Така оправдаваме субсидиите за научни разработки, които иначе щяха да бъдат невъзможни. Сега разполагаме с всичко, от което се нуждаем, за разлика от преди. Със системи за нападение — с орбитални радари, насочващи лазери, чиито лъчи могат да бъдат пречупвани в Космоса, за да откриват от хиляди километри височина скривалищата.
— И да ги обстрелват?
— Само ако някой се опита да ни спре — отвърна ученият напрегнато, сякаш вбесен от мисълта, че това някога може да се случи. После настървението му се изпари. Херувимските му черти изведнъж се превърнаха в гротескните линии на някаква чудовищна рисунка. — Експериментите! — изквича той като ядосано прасе. — Само някой да се опита да ни спре! Ние навлизаме в нова ера, когато науката ще управлява целия свят. А вие мътите водата на една политическа групировка, която разбира от какво се нуждаем! Няма да го допуснем!
Кендрик е опасен! Ти го видя, чу го… той ще разпитва, ще задава глупави въпроси, ще спъва прогреса.
— Знаех си, че ще кажете това! — Варак бавно бръкна под униформата на сакото си. — Наясно ли сте как обикновено се наказва за предателство, професоре?
— Какви ги дрънкаш? — Разтреперан и плувнал в пот, Съндстром се дръпна към вратата. — Никого не съм предавал… Опитвам се да предотвратя една огромна неправда, една ужасна грешка на заблудени маниаци! Всички вие трябва да бъдете спрени. Не можете да се месите в работата на най-голямата научна машина, съществувала някога.
Варак измъкна пистолета в тъмното — един лъч светлина се отрази в него и Съндстром го забеляза.
— Разполагахте с месеци да кажете тези неща — но вие мълчахте, а другите ви вярваха… вие, професоре, сте отрепка.
— Не! — изпищя Съндстром, сетне се хвърли към вратата, напипа с треперещи пръсти дръжката и я отвори.
Възпълният учен изскочи като тапа навън, тласнат от неописуема паника. Милош стреля — куршумът се заби в кръста на предателя, той се строполи на земята и запищя:
— Помощ, помощ! Той се опитва да ме убие! О, Боже, улучи ме!… Убийте го, убийте го!
Варак стреля отново и тъй като Съндстром не помръдваше, го уцели — куршумът отнесе тила му.
След няколко секунди, през които се чуваха объркани викове, откъм хангара отговориха на стрелбата. Чехът беше улучен в гърдите и лявото рамо. Изскочи от колата откъм страната на алеята и се затъркаля зад лимузината, докато стигна отсрещния тротоар. Пропълзя мъчително през него и се изправи на четири крака в тъмната висока трева покрай аварийната писта. Едва успя — от всички страни се носеше воят на сирени и форсирани двигатели. Цялата охрана на сектора се стичаше към седми хангар, а от другата страна на алеята телохранителят и шофьорът на Гринел се приближаваха с непрекъсната стрелба към лимузината. Варак отново бе улучен. Безцелен рикошет, случаен изстрел опари стомаха му. Трябваше на всяка цена да се измъкне. Имаше още работа.
Обърна се и хукна през високата трева, като първо смъкна от себе си униформената куртка, а после се спря за момент да свали и панталоните. През ризата му струеше кръв, краката едвам го държаха. Трябваше да пести силите си! Трябваше да пресече полето и да излезе на някакъв път, да намери телефон. На всяка цена!
Прожектори. От някаква кула отзад! Варак пак беше в Чехословакия, в затвора, тичаше през двора му към оградата и свободата. Някакъв лъч се плъзна край него и както в оня затвор край Прага, чехът се хвърли на земята и притаи дъх, докато светлината го отмине… Изправи се с мъка на крака, съзнавайки, че силите му отслабват, но не можеше да спре. В далечината се виждаха други светлини — улични лампи! И още една ограда… Свобода, свобода!
Напрегна всичките си мускули и изкатери сантиметър по сантиметър оградата, за да стигне до навитата бодлива тел на върха. Тя не го плашеше. Сякаш със сетни сили се прехвърли през нея, разкъсвайки дрехите и плътта си, и тупна на земята. Остана да лежи като дишаше дълбоко и се хващаше ту за стомаха, ту за гърдите. „Хайде, тръгвай!“, заповяда си.
Излезе на пътя — едно от онези неподдържани тесни шосета, каквито има край доста летища. Тук бе прекалено шумно, за да живеят хора. Но по него често профучаваха коли, очевидно беше един от преките пътища, които шофьорите използваха. Варак излезе тромаво, олюлявайки се, на него и махна с ръце на приближаващия автомобил. Шофьорът обаче не искаше да си има работа с него. Кривна вляво и отпраши нататък. След секунди друга кола се приближи отдясно — чехът се изправи и вдигна ръка, за да покаже, че е изпаднал в беда. Колата намали и спря, чехът бръкна да извади пистолета от кобура.
— Какво има? — попита мъжът в униформа на военновъздушните сили зад кормилото.
От златните нашивки личеше, че е пилот.
— Катастрофирах — отвърна Варак — Изхвърчах от пътя на около километър оттук, но никой не спря да ми помогне…
— Доста си загазил, приятел… Качи се, ще те откарам в болницата. Божичко, я на какво приличаш! Ела, ще ти помогна.
— Не се притеснявайте, ще се справя — каза Варак, като заобиколи колата. Отвори вратата и се качи. — Ако изцапам седалките, ще платя…
— Остави ги седалките…
Офицерът включи на скорост и потегли, а чехът прибра внимателно пистолета в кобура.
— Много сте любезен — рече Милош, после намери в джоба си късче хартия и извади химикалка, с която започна да пише в тъмното кратки думи и цифри.
— Раните ти са сериозни, мой човек. Дръж се.
— Моля ви, трябва да намеря телефон. На всяка цена.
