върнал съм се при големите пари, които съм зарязал. А те ще ме разберат, и още как!
— Няма да мине. Ще има да те разпитват, ще търсят потвърждение на отговорите ти.
— Няма въпрос, на който да не мога да отговоря — прекъсна го Кендрик. — Всичко това е част от истината и лесно може да бъде потвърдено. Бях убеден, че знам кой и защо стои зад палестинците — онзи приложи същата тактика и спрямо моята фирма. Познавах се с най-влиятелните хора в султанството и имах пълната им подкрепа. Нека питат младия Ахмат, той и без това иска да изясни нещата — още се цупи. И пак само истината дори за затвора, където полицията непрекъснато ме държеше под око… Единствената ми цел бе да събера информацията, за която знаех, че съществува, и да пипна един маниак, който се представя за Махди, за пророк. Ето това е истината.
— Сигурен съм, че има пукнатини, които ще те издънят — каза Пейтън, както си водеше бележки, които после щеше да унищожи.
— А, едва ли. Чух записите на европееца — през следващите пет години те смятат да вложат милиарди и няма да позволят да загубят позициите си. Няма значение, че грешат, според тях ги застрашавам и при други обстоятелства сигурно наистина нямаше да им цепя басмата…
— А какви са тези други обстоятелства, Евън? — прекъсна го по-възрастният мъж в ЦРУ.
— Моля?… Ами ако бях останал във Вашингтон. Щях да им видя сметката на всички, които бъркат в държавната хазна и се чудят как да заобиколят законите, за да отмъкнат някой и друг милион.
— Същински Савонарола.
— Не го правя от фанатизъм, Ем Джей. Аз съм просто един ядосан данъкоплатец, на който му е дошло до гуша да го плашат с гаргите, политика, която цели само едно — от данъкоплатците да бъдат измъкнати още и още пари… Докъде бях стигнал?
— Че си представлявал заплаха за тях.
— Точно така. Искат да ме разкарат от пътя си и аз ще ги убедя, че съм готов да се махна, че нямам нищо общо с издигането на кандидатурата… но че имам един проблем.
— Сигурно това е примамката.
— Аз преди всичко съм предприемач, по образование и професия съм строителен инженер и постът вицепрезидент ще ми осигури възможности, за които мога само да мечтая. Сравнително млад съм, след пет години няма да съм навършил петдесет и като бивш вицепрезидент ще имам финансова подкрепа и влияние в целия свят. Това е много примамлива перспектива за предприемач, който смята пак да се върне в частния сектор… Как според теб ще реагират Болинджър и неговите съветници?
— То се знае как! — възкликна директорът на „Специални операции“. — Говориш съвсем цинично, все едно си един от тях. Ще ти предложат да съкратите тия пет години и ще те позлатят.
— Бях сигурен, че ще кажеш това, те също ще ми го кажат. Но като всеки нормален предприемач, който сключва сделка и навремето е спечелил доста пари, имам и друг проблем.
— Нямам търпение да го чуя, момче!
— Трябва ми гаранция, и то бързо, за да отхвърля категорично предложението на комитета в Денвър, който следващата седмица в Чикаго ще започне предизборната кампания. За да отхвърля предложението, докато онези в партията не са се развихрили.
— А гаранцията, която искаш, ще обвърже и двете страни.
— Аз съм бизнесмен.
— Те също. Но няма да сложат подписа си никъде.
— Все ще се споразумеем. Ще поискам среща с техните шефове. Ще изложа плана си, колкото и да е неопределен, и те ще ми отговорят. Ако ме убедят, че на тях може да се разчита, знам какво да правя… А мен ако питаш, те ще бъдат много убедителни, но тогава вече ще е все едно.
— Защото ще държиш нещата В свои ръце — съгласи се с усмивка Пейтън. — Ще знаеш кои са. Да ти призная, Евън, изглежда ми съвсем осъществимо.
— Добре съм си направил сметката, Ем Джей.
— Но аз имам проблем. В началото няма да ти повярват, че ще се върнеш в Близкия изток. Ще решат, че лъжеш. Положението в района е твърде нестабилно.
— Не съм казал, че ще тръгна другата седмица, казах „някой ден“. Пък и няма да спомена и думица за Средиземноморието. Ще говоря за Емирствата и Бахрейн, за Кувейт и Катар, дори за Оман и Саудитска Арабия, за всички държави в Персийския залив, където е работила групата „Кендрик“. Става въпрос за бизнес, нали страните от ОПЕК действат заедно, все ще се разберем и ние. Като всяка западна строителна фирма искам да се включа в работата и смятам да се подготвя. Връщам се към професията си.
— Божичко, наистина си убедителен.
— Колкото до работата, и аз не съм далеч от истината… Държа всички козове. Отивам в леговището на вълка.
— Кога?
— След малко ще се обадя на Болинджър. Едва ли ще откаже да поговорим.
— Да де. После Лангфорд Дженингс ще му трие сол на главата.
— Ще му дам няколко часа да събере хората си, поне онези, на които разчита. Ще поискам да се срещнем късно следобед.
— По-добре вечерта — вметна директорът от ЦРУ. — След работа, и бъди пределно ясен. Помоли да те пуснат през страничния вход и да не се срещащ с неговите съветници и с репортерите. Така той ще разбере за какво става дума.
— Умно, Ем Джей.
— И аз имам някакъв практически опит, конгресмен.
По дънки и тениска Джон Демартин, капитан трети ранг от американските военновъздушни сили, се мъчеше как ли не — с минимален успех, да почисти кървавите петна по тапицерията на предната седалка в колата си. Трябваше да го свърши професионалист, заключи той, а на децата ще каже, че е разлял черешов сок, когато се е прибирал от летището. Но все пак, колкото повече петна изчистеше, толкова по- малко щеше да му струва.
Бе прочел статията в сутрешния брой на „Юниън“, в която се споменаваше името му и се цитираше мнението на властите, че раненият стопаджия, когото беше качил, е бил свързан с наркотрафика — пилотът обаче не беше убеден в това. Не че познаваше мнозина наркотрафиканти, но те едва ли бяха чак толкова възпитани, че да предложат да му платят за изцапаната седалка. Той предполагаше, че ако са ранени, пласьорите на дрога ще бъдат паникьосани и няма да са толкова сдържани и любезни.
Демартин, изтърка още веднъж гърба на седалката. Изпъкналите му кокалчета докоснаха нещо, нещо остро, което обаче веднага се огъна. Беше някаква бележка. Той я измъкна и я прочете, едва различавайки буквите под кървавите петна.
Спешно. Свръхсекр. Свръзка 301621113. С-край.
Последните букви бяха встрани от останалите, сякаш на мъжа не му бе стигнала сила да ги напише. Пилотът слезе от колата и зачете още веднъж бележката, после тръгна по покритата с плочи пътека към входната врата. Влезе в къщата, отиде в хола и вдигна телефона — знаеше на кого да се обади. След секунди една секретарка от женския корпус във военноморския флот го свърза с шефа на разузнаването в базата.
— Джим, обажда се Джон Демартин…
— Здрасти, днес четох за онази шантава случка снощи. Тия момчета направо са се побъркали за марихуана… Ще ме вземеш ли в събота на риба?
— Не, обаждам ти се във връзка със снощи.
— А, какво за снощи?
— Джим, не знам кой беше мъжът, но мен ако питаш, той няма нищо общо с наркотиците. Преди няколко минути намерих на седалката и една смачкана бележка. Малко е нацапана с кръв, но ще ти я прочета.
— Слушам те, имам молив.
Офицерът прочете разкривените думи, букви и цифри.
— Това говори ли ти нещо? — попита той, щом свърши.
